Дракус 4 / 2017

Дракус 4 / 2017 излиза днес, представяме корицата и съдържанието на броя:

СЪДЪРЖАНИЕ

Конкурс ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ

Благой Иванов
ЧОВЕКЪТ С ЛЮБИМИТЕ ЛИЦА

Димитър Цолов
ОГЛЕДАЛОТО НА АБСОЛЮТНАТА МОЩ

Александър Драганов
ЧЕРНАТА КОРОНА (откъс)

Кирил Влахов
КОНТРОЛ

Валентин Попов – Вотан
ПЕПЕРУДИТЕ И ЛАЙЛА

Даниел Иванов
В ПРЪСТТА

Явор Цанев
СОБСТВЕНО ВРЕМЕ

КЛАСИКА:
Едгар Алън По
ДЕМОНЪТ НА ИЗВРАТЕНОТО

 

Advertisements

ЛАМЯ ЕООД – откъс от романа на Марин Трошанов

МАРИН ТРОШАНОВ

„ЛАМЯ“ ЕООД

 Пролог I

 Бургас 1999 г.

– Взела съм ти подарък – усмихна се Мая. Зелените ѝ очи пробляснаха загадъчно. – Не е нищо особено.
– Какво е? – попита Станимир.
Тя постави в разтворената му длан жълтеникаво шуплесто камъче, изпъстрено с тъмни петна.
– Това ли?
– От Тевното езеро е – отвърна момичето.
– Къде?
– Тевното езеро – повтори Мая. – В Пирин. Там бяхме уикенда. С мама и тате. Чичо ни закара. Много е красиво. Много, много.
– Просто някакво езеро – сви рамене Миро. – На другия край на България.
– Толкова си глупав – укори го Мая, но после се усмихна и го целуна по бузата. – Ще те заведа някой ден. Знаеш ли, че за него има легенда?
– Не, разбира се.
– Слушай сега! Една девойка напръскала очите си с вода от езерото и те станали сини. После се върнала по залез слънце и потопила косите си…
– И какво?
– И косите ѝ станали златни – продължи Мая. – Само че момичето се възгордяло от красотата си. Забравило да благодари. Поискало да стане царица. И езерото толкова се огорчило, че потъмняло от гняв.
– Това е най-тъпата легенда, която съм чувал – призна Миро. – Всяка жена иска да е царица. Ти не искаш ли?
– Аз съм принцеса – разсмя се Мая. – Хайде! Трябва да тръгваме.
Тя хвана ръката му и го дръпна да се изправи. Поеха на път, устремени и мълчаливи. Вятърът си играеше с лешниковата коса на високото слабо момче. В белезникавата виделина очите му изглеждаха по-сиви дори от лъскавите воднисти облаци, превзели небето над морския град. Кожата му беше изтръпнала от хладните пориви и той закопча тънкото си памучно яке. Умът му се зарея някъде далеч като пикиращите във висините гларуси. Трябваше да се погрижи за толкова много неща – изпити, квартира, пари и разбира се – Мая. Накрая мислите все го връщаха към слабичкото момиче, което крачеше до него, вкопчило тънките си пръстчета в ръката му. Ноктите ѝ се впиваха в дланта му, причинявайки леко щипене и така Станимир усещаше, че тя е тук… до него.
Бяха заедно от три години, но всеки следващ ден беше по-сладък от предния. Ученическа любов, пламнала с изгрев на плажа. Слънцето и морето бяха еднички свидетели на първата им целувка уста в уста и език в език, сгушени на върха на самотния спасителен пост, с тела изтръпнали от гальовните пръсти на сутрешния бриз. По устните на Мая бяха полепнали няколко песъчинки. Роклята ѝ беше изцапана с петна от сладолед. Ученическа любов, която трябваше да продължава винаги – жарка и несъкрушима. Защото нямаха нужда от друго. Защото всичко беше възможно.
– Хайде, Миро! – извика умолително Мая и разтърси ръката му. – Закъсняваме!
Той не отговори, но забърза крачка. Изобщо нямаше желание да ходи на рождения ден. Още по-малко обаче му се искаше да я оставя сама. Скоро трябваше да замине да учи в София и тогава щяха да се виждат рядко. Не разполагаше с достатъчно пари, за да се прибира всеки месец, а и пътят беше дълъг. Ако успееше да си намери работа, парите щяха да стигат, но времето нямаше да е достатъчно. Затова всяка минута, прекарана с Мая, беше скъпа. След година тя също щеше да е студент и тогава можеха да излязат на квартира заедно, без да се тревожат от нищо и никого…
– Стигнахме – обяви Мая, щом се озоваха пред един безличен панелен блок, не по-различен от всички други наоколо.
Пред вратата на апартамента ги посрещна приятелката на Мая – рожденичката Катя. Изглеждаше сексапилно – широко усмихната, старателно гримирана, с изправена на преса кестенява коса. Беше облечена с къса дънкова пола, черно потниче и еластичен, прилепнал по краката клин. Ходеше боса с нокти лакирани в тъмночервено. „Стъпалата ѝ трябва да са мръсни“ – помисли Станимир, хвърляйки критичен поглед наоколо.
Обширният четиристаен апартамент беше пълен с народ – по-малки момичета (между петнайсет и осемнайсет годишни) и по-големи момчета – един-двама може и да надхвърляха трийсетте. Всички бяха насядали по дивани и столове, пиеха бира, водка и разтворими сокчета в пластмасови чашки. Станимир се намръщи от задушливата миризма на цигари и мръсни чорапи, която безмилостно го удари в носа след свежия въздух навън. От тонколоните, прикачени към малък настолен компютър със зацапана пластамсова кутия, гърмяха дискохитове, заглушаващи протяжните звуци на мигащия модем.
Станимир не познаваше почти никого. Партито беше започнало рано следобед, защото не можело да продължи до твърде късно. Катя обясни на Мая, че ако нощем вдигат шум, съседите звънели в полицията и създавали страхотни проблеми.
Миро се настани на една ниска тапицирана табуретка в ъгъла на голямата холна маса. Зад гърба му се извисяваше масивна секция, чиито рафтове бяха отрупани с класическа литература. Избрани творби на Стендал, Балзак и Харди – томове с избелели обложки, неразгръщани, откакто са били купени, някъде през осемдесетте. Ако не друго, секцията му вършеше добра работа като облегалка. Наля си водка в една от въргалящите се по масата пластмасови чашки. Сипа си обилно разреден червен сок в друга – трябва да е бил с вкус на череша или нещо подобно. Пиеше на щедри глътки – предимно от скука, а не защото му доставяше кой знае какво удоволствие. През няколко минути поглеждаше към Мая. Тя и приятелките ѝ седяха на избледнелия оранжев диван до отсрещната стена и разглеждаха подаръците на Катя. Момичетата пийваха по малко вино, закачаха се с някакви техни шеги и се кикотеха.
Миро неволно се заслуша в разговорите около себе си. Ставаше дума за нечий „широко скроен“ баща, който щял да подари последен модел BMW „седмица“ на отрочето си, ако го приемели в университета. Атлетично момче с бял потник, гарван, татуиран на лявото рамо и хубаво лице, макар и покрито с няколко разранени пъпки, споделяше програма за фитнес, докато бавно изпускаше кравайчета цигарен дим. Един мургав дългуч с голям крив нос и прогизнал от пот вълнен пуловер разказваше за бой с ножове пред входа на някаква дискотека. Миро се заслуша как на нечий братовчед, който се смятал за голяма работа, му отрязали ухото и една улична котка избягала с него.
От съседната стая се появи огромно момче, облечено в черно яке – беше толкова високо и едро, че в един момент Станимир се зачуди как е минало през вратата. Новодошлият леко залиташе и Миро си помисли, че може да е пиян или дрогиран. Той изгони дългуча с големия нос от дивана, отпусна се тежко на освободеното място и го накара да му донесе водка. Когато онзи се опита да протестира, едрият със завидна за ръста си бързина го ритна в крака и го сгълча. Секунда-две дългучът гледа неразбиращо, след което махна с ръка, ухили се фамилиарно и накуцвайки се помъкна към хладилника, за да му търси водка с лед.
– Кой е този? – прошепна някой на масата.
– Е, не го ли знаете? – отвърна „потника“. – Казва се Борис. Баща му държи две заведения в Поморие. Ходи във фитнеса до нас. Пичага е, ама малко прекалява с анаболите. Някой път като си изпусне нервите, прави големи простотии.
– Батка – ентусиазирано поде трети, – Боро имат апартамент в новия блок отсреща. Веднъж беше видял някакъв клошар да ровичка по прозорците на мазите. Спипа го, плесна му един шамар и оня се разпищя. Удари го втори път и се разплака. Заскимтя като настъпана кучка. Боро му завъртя още един и онзи не стана повече. След две-три минути някакви миризливци се измъкнаха от храстите и го отнесоха като чувал с репи. После разходих долу кучето – имаше кръв по земята и два-три зъба поне. Оттогава не са ни обирали мазите, човек!
Станимир се напрегна. Макар и приятно замаян от алкохола, желанието му час по-скоро да се махнат оттук, се беше завърнало. Огледа се за Мая, но не я откри. После осъзна, че Борис се е обърнал към нея. Широкият гръб с коженото яке пречеше на Миро да види повече, но двамата, изглежда, разговаряха. Мая се усмихваше и казваше по една-две думи, докато високият боботещ глас на Боро се изливаше към нея на вълни. Накрая тя го потупа по рамото, изправи се и понечи да си тръгне. Борис се извърна и я шляпна по дупето с широката си плоска длан. Високо се изхили. Дори да беше вложил нищожна сила в жеста, звукът се чу ясно в кратката пауза между Лени Кравиц и Мадона, отеквайки от бледожълтите стени на стаята. Мая се завъртя на пета и втренчи немигащ поглед в Борис. На лицето ѝ се бяха изписали обида и унижение.
– Не бях аз – изломоти той, вдигна рамене в знак на оправдание и се изхили отново – този път смехът му беше по-кратък и гаден.
И може би всичко щеше да приключи тук, ако Станимир не беше реагирал. Сърцето му се сви и заби учестено. Кръвта пулсираше на мощни тласъци в тялото му. Лицето му поруменя от гняв. Ако предизвикателството беше отправено към него, сигурно щеше да го подмине, да премълчи. Но това беше Мая… неговата Мая… най-скъпото му – единственото същество, което обичаше безрезервно и с което искаше да прекара целия си живот. Той не можеше да допусне някой да се подиграва с нея или да я тормози. Не – дори това да е 120-килограмовият Борис, син на поморийски ресторантьор или мафиот. А освен всичко друго, вече беше изпил доста водка.
Миро дори не усети кога се е озовал до Мая. Обгърна момичето с ръце и се провикна към отпуснатото на дивана туловище:
– Повече да не си я докоснал и с поглед!
– Няма нищо, Миро – каза Мая, сякаш изведнъж усетила в каква посока се развиват нещата. – Боро само се шегуваше.
Борис се поизправи на дивана, вперил невярващ поглед в него.
– Ела, ела… – направи приканващ жест с ръка. – Ела да се разберем! Нещо имаш да ми казваш ли?
Станимир не помръдна от мястото си. Въпреки адреналина, страхът пускаше парализираща отрова в тялото му. Борис скочи на крака.
– Какво стана бе, смотльо? Дрисльо!
Той го блъсна рязко с длани и Миро залитна назад. Краката му се удариха в масата. Докато се мъчеше да запази равновесие, ръката му потъна в пластмасова чиния с торта, а няколко чашки се разляха. Мая застана между двамата и опря малките си бели длани в корема на Борис:
– Остави го! Разкарай се! – извика тя.
– Чакай ма! Говоря с мишока. – Без дори да се старае, Борис я изтласка настрани. – Кажи ве, мишок? Насра ли са?
Станимир се изправи. Макар целият да трепереше, дълбоко в себе си реши, че няма да отстъпва. Той не каза нищо. Просто гледаше опонента си право в очите.
Ударът се стовари върху него изведнъж – разкъсващ всичките му сетива като звън на камбана. Пред очите му сякаш блесна светкавица. Ухото му гореше, заглъхнало. По главата му се разливаше неумолима пулсираща болка. Той се наклони на една страна, изгубил за момент ориентация. Стисна ухото си с длан, сякаш искаше да затули болката в похлупак и пак се изправи. Отвърнеше ли, това щеше да е краят. Една малка част от съзнанието му припомни думите на момчето с потника и татуировката „Борис го удари втори път и клошарят се разплака“. При втория удар щяха да последват сълзи. Станимир разтърси глава, приведе се леко напред и отново впи поглед в грамадното момче. Повече от всичко друго не искаше да изглежда поразен и пречупен. Стисна ръце в юмруци и стегна мускули. Щом прецени, че схватката, при която във всички случаи щеше да претърпи погром, не може да бъде избегната, замахна…
В този момент към тях се спуснаха няколко момчета и застанаха помежду им. Катя разтърси огромния побойник:
– Боро, стига! Нормален ли си? Т’ва е рожденият ми ден. Те са мои приятели.
Настървен за бой, Борис изпсува и започна да нарежда на висок глас:
– Добре ве, оня педал що дойде да ми се прай на мъж? Ще го смачкам…
Някой стискаше Миро за дясната ръка и го теглеше с все сила. Той се сепна, озърна се и видя Мая.
– Хайде! Хайде, да се махаме оттук!
Подчини се. Всичко се разви толкова бързо. Все още заглъхналото му ухо смътно долови как някой зад тях вика „Чакайте!“ В един момент бяха в антрето. В следващия вече слизаха в покритата с грозни надписи и олющени лепенки кабина на скрибуцащия асансьор. В третия пресичаха паркинга пред блока.
Забави ход и успя да се огледа, едва след като се бяха озовали в хладната прегръдка на парка. Земята беше мокра от краткия, изсипал се преди малко, дъжд. Преди да потъне зад покривите на сградите, слънцето надзърна измежду облаците, чиито краища блестяха с огнен загар. Пойни птички подскачаха по натежалите от влага клони и се надпяваха. Като отглас от зората на времето, долетя грак на гларуси. Освен тях двамата, докъдето поглед стига, не се мяркаше жив човек.
Станимир рязко спря, придърпа Мая към себе си, наведе се и продължително я целуна, впил езика си в нейния. Изпълни го топлина и страст.
– Глупчо, защо го направи? – попита тихо тя.
– Заради теб.
– Толкова си глупав!
Той мълчеше и я гледаше. Черната ѝ коса се спускаше на гъсти кичури по бледото, покрито със ситни петънца, лице. Очите ѝ излъчваха вълшебен смарагдов блясък.
– Обичам те – промълви Мая.
Миро не отговори. Зарови пръсти в косата ѝ. Целуна я по бузката и я прегърна.
Двамата се сгушиха на една самотна дървена пейка в гаснещия ден. Мълчаха и се любуваха на тишината, спокойствието и себе си.
– Ти ще заминеш – изведнъж отрони Мая и впи очи в неговите. Не за пръв път водеха този разговор.
– Ще се прибирам винаги, щом мога. Дори няма да усетиш колко скоро и ти ще се преместиш да учиш в София. А дотогава можеш да ми идваш на гости… – говореше бавно и милваше главата ѝ.
– Страх ме е, Миро – почти изплака момичето. – Не искам да заминаваш.
– От какво те е страх? Всеки ден ще си пишем, ще се чуваме…
– Снощи пак го сънувах. Ужасно е! Не мога да спя.
– За какво говориш, пчеличке? – внимателно попита Станимир.
– Нали ти бях разказала, глупчо! Сънувам страшни сънища. Вече няколко пъти…
– Разкажи ми пак.
– Много е объркано. Някакъв плешив мъж… като дявол. Очите му са целите червени, без зеници и кървят. Кожата на лицето му е покрита с изпъкнали вени и белези. Устните му са напукани. Отваря си устата, примлясква жадно и шепти името ми. Зъбите му са дълги и остри, като от метал – някои блестят, други са ръждиви и счупени. Накрая започва да пищи, да реве с цяло гърло и тогава се събуждам. После не мога да заспя по цяла нощ. НЕ ИСКАМ да заспивам.
Станимир я изгледа озадачено. Мая не умееше да фантазира така добре.
– Сигурно си гледала някой филм – предположи той.
– Не съм – настоя момичето. – Нали знаеш, че не гледам такива глупости.
– Ако някой демон пак те тормози, му кажи, че ще си има работа лично с мен. Ще му бръкна в червените очи, ще му откъсна опашката и ще го изпратя обратно в деветия кръг на Ада!
– Както щеше да направиш с Боро? – тя се усмихна. – Моят рицар без броня.
Миро стисна зъби и сведе поглед. После се раздвижи.
– Стана късно. Хайде, да те водя до вас!
– Чакай малко! – извика Мая. Сграбчи бузите му с две ръце и шумно го целуна по устните. И пак… и пак… и пак…
Когато стигнаха до входната врата на блока ѝ, Мая скочи, хвана се за врата му и вися като маймунка, докато не отмаляха. Накрая го целуна за последен път и се шмугна вътре. Едва прекосила стълбището зад вратата, тя се обърна и махна с ръка. После се скри от погледа му. Осветлението угасна секунди след това.
На път за вкъщи, подритвайки дребни парченца чакъл, Миро се замисли. Изпитваше някакво неясно напрежение, усещаше лек хлад, който обостряше сетивата и караше кожата му да настръхва. Отдавна не се бяха сбогували толкова дълго. Сякаш малката се опасяваше да не замине и да я изостави още утре.
Но Мая беше тази, която изчезна.
Майка ѝ твърдеше, че след вечеря се е затворила в стаята си и повече не излязла оттам. Идваха полицаи, следователи. Имаше разпити. Не откриха улики – никакви следи от взлом или борба и какъвто и да е помен от момичето. В отчаянието си родителите ѝ ходиха при разни гадателки и врачки: едни казваха, че е избягала по любов и живее в чужбина, други, че е отвлечена, но ще се върне, а трети само се вайкаха, просълзени редом до болната ѝ майка.
Месеци наред Станимир редовно прозвъняваше телефоните от списъка си – говореше дълго с нейните роднини и приятелки, питаше за новини. Обикаляше безцелно града и парковете с тайната надежда да я зърне някъде. Понякога отиваше на кея, облягаше се на парапета и дълго се взираше в мрачните сиви вълни и далечните кораби – малки черни точици на ръба на морския предел. Дори се надяваше да е избягала от него – само и само да е жива.
Един ден срещна Борис. Той със сигурност знаеше, че Мая е изчезнала след рождения ден на Катя. Полицията беше разпитвала и него. Станимир го изгледа злобно – беше готов да се вкопчи в него и да се бият до смърт. Едрото момче най-неочаквано се спря и смотолеви: „Пич, извинявай за онзи път! Само се шегувах, а ти тръгна да се правиш на мъж. Ако чуя нещо за Мая, непременно ще ти кажа. Горе главата!“. Потупа Миро по рамото и продължи.
На годишнината от онази вечер, Миро отново беше в Бургас. Мина по същия път – край панелните комплекси и в сърцето на смълчания езерен парк. Седя на същата пейка и дълго мисли. А после отиде до плажа и нагази в пясъка. Намери спасителния пост, на който се бяха целунали за първи път – две безгрижни влюбени деца. Извади от джоба си камъчето от Тевното езеро – последния подарък на Мая. Зарови го дълбоко в основата на малката метална кула и се зарече да го извади, когато отново види своето момиче.
Това беше краят…
Но беше и начало…

Можете да поръчате книгата ТУК.

КОЛЕДЕН БОЕЦ разказ от Явор Цанев

 

„Идващи от зората на времето,
преминавайки тихо през вековете,
те живеят своя таен живот…“

 

Острието изсвистя и пискюлът от шапката на Дядо Коледа изхвърча.

Без да чака повече, той се метна настрани и се претърколи по керемидите, които досега старателно пазеше. Едно е да се промъкваш с чувал подаръци и да гледаш да не правиш поразии, друго е да те нападнат и да трябва да отърваваш кожата. Така де – керемидите остават на заден план. Много заден.

Нападателят бе облечен като нинджа, но Дядо Коледа се досети, че е нещо много по-силно и злокобно. Самият факт, че не го усети, вече значеше много. Само това, че случайно се подхлъзна, го спаси да не се раздели с главата си.

Тъмната фигура изникна отново иззад комина и се придвижи с лекота и ловкост, привични само на безсмъртните.

Пак се е появил някой! – се стрелна в замаяната глава на Дядо Коледа и той се опита да пресметне от колко време не му се бе налагало да се бори с подобни същества. Де да беше вярна представата на хората и наистина край него да имаше елени и джуджета… но той бе сам, съвсем сам, открай време сам… освен ако не се появеше някой от тези.

Озърна се – опитваше да се ориентира и проклинаше, че пак се е отпуснал и намалил бдителността си. Винаги се появяваха, минаваха години понякога, но се появяваха отново и историята се повтаряше. Този път бе минало толкова време, че вече сам бе повярвал, че е останал единствен.

Тъмната сянка връхлетя, а острието отново блесна на луната като стоманена светкавица. Премина толкова близо до лицето на Дядо Коледа, че той дори не успя да хлъцне от изненада. Инстинктите му заработиха със закъснение и не успя да хване за дрехите нападателя – ръцете му сграбчиха само празен зимен въздух.

Гадът дори си позволи да се изхили!

Дядо Коледа се извърна побеснял, ръката му се пъхна под червената наметка и напипа дръжката на меча. Тя полегна удобно в ръката му, сякаш бе чакала само това от дълго, дълго време.

Фигурата се стрелна встрани, после рязко смени посоката и стоманената светкавица се озова почти до токата на колана му. Мечът на Дядо Коледа изхвръкна изпод червения плат и рязна бузата на нинджата. Онзи се дръпна, но бликна кръв и малко черно парцалче се развя, а плътта се бялна издайнически отдолу.

Дядо Коледа се спусна в контраатака и мечът му срещна острието на другия, а металът звънна в тишината на коледната нощ като весела камбанка. Ако не беше последвалото приплъзване, звукът наистина щеше да е ободряващ, но стържещите се едно в друго остриета накараха зъбите на двамата бойци да настръхнат, сякаш са захапали шоколад през станиола.

– Няма да ми се измъкнеш, Маклауд! – изръмжа маскираният и се хвърли отново напред, направи залъгващо движение и успя да промуши тялото на Дядо Коледа. Острието потъна в средата на торса му, малко встрани, но все пак достатъчно дълбоко. Дръпна рязко меча, за да разпори врага си и от закръгления корем се разхвърчаха парчета памук.

Докато зяпаше невярващ как вместо карантия от смешното червено облекло виси пухкав пълнеж, нинджата получи удар в рамото и ръката му увисна безполезна надолу. Погледът му се отмести към лицето на белобрадия старец и очите му потънаха в блесналите ириси. Някъде далеч в съзнанието му засвириха шотландски гайди, но мелодията бе тъжна и протяжна.

– Толкова векове се опитвам да правя само добрини и току дойде някой от вас да ми се пречка! – Гласът на Дядо Коледа бе суров и строг. – Намерил съм най-доброто, което може да прави един безсмъртен, а вие искате да вземете главата ми! И какво си въобразявате? След толкова години не ви ли омръзна всичко? Безкрайни битки, за да остане накрая само един!

Замахна рязко с меча и главата на маскирания му враг се търкулна по керемидите. Понечи да се прекатури през улука, но се задържа на ръба.

– Много сте ми интересни – допълни Дядо Коледа. – И като остане само един, какво ще прави? Ще се чуди, чуди – и накрая пак ще дойде на моята, – най-хубавото нещо на света е да радваш децата!

Той пооправи памука, който служеше да изглежда по-близо до представите на хората за благия старец, и прикрепи срязания плат с две безопасни игли. За тази вечер щеше да мине и така. Натика меча обратно в канията и изглади с длан гънките на наметката си. Добре бе подбрал червения плат. Спомни си за онази Коледа, в която нямаше толкова късмет и бяха успели да го ранят. Хлапетата не забелязаха нищо заради цвета на дрехите му. А огромната брада помогна да скрие болезнените гримаси, които, без да иска, правеше от време на време.

Докато трупът на безсмъртния избледняваше и се стапяше в тайнството на световете, а главата в улука все повече заприличваше на купчина мръсен сняг, Маклауд се върна при чувала и го надигна, за да продължи със заниманието си. Беше безсмъртен. Да, едно време го наричаха Маклауд, но знаеше, че накрая от всички безсмъртни винаги остава само един. Просто беше намерил начин това да е той.

Кой друг би останал от безсмъртните, ако не Дядо Коледа?

Колекция Дракус №24

Колекция Дракус №24

БЛАТНА ТРЕСКА от Даниел Иванов

Художник: Станимир Георгиев

Редактори: Сибин Майналовски, Явор Цанев

Предпечат и корекция: Кети Илиева

296 стр.

ISBN 978-619-7354-39-3

Цена: 13 лв.

 

Уил запали фитила на пръчката и го запрати по посока на влачещите се създания. Динамитът избухна точно до едно от съществата. Тялото му се разхвърча във всички посоки. Зелена слуз се изсипа от небето. Смрад на тиня и застояло удари обонянието им. Те усетиха взривната вълна като изгарящ пустинен вятър.

Втори тираж на ВОЙ

Вторият тираж на ВОЙ – сборник разкази на авторите от клуб LAZARUS е отпечатан.

Отново можете да избирате между меки и твърди корици.

Сборник с осемнадесет разказа от авторите на Horror Writers Club “LAZARUS”.

Художник на корицата – Петър Станимиров.

Редактори: Елена Павлова, Сибин Майналовски

ISBN 978-619-7354-35-5

246 стр.

Цена:

твърди корици – 20 лв.

меки корици – 15 лв.

Работим по Колекция Дракус №24 – БЛАТНА ТРЕСКА от Даниел Иванов

Работим по Колекция Дракус №24

и това е сборникът с разкази БЛАТНА ТРЕСКА от Даниел Иванов

Художник на корицата: Станимир Георгиев 

Уил запали фитила на пръчката и го запрати по посока на влачещите се създания. Динамитът избухна точно до едно от съществата. Тялото му се разхвърча във всички посоки. Зелена слуз се изсипа от небето. Смрад на тиня и застояло удари обонянието им. Те усетиха взривната вълна като изгарящ пустинен вятър.

 

Валентин Попов – Вотан / АНГЕЛИТЕ НЯМАТ КРИЛЕ

Валентин Попов – Вотан

АНГЕЛИТЕ НЯМАТ КРИЛЕ

Художник: Гергана Грънчарова

Редакция: Диана Петрова, Иван Величков

Предпечат: Сибин Майналовски

ISBN 978-619-7354-37-9

234 стр.

Вотан е първопроходец и с този сборник стъпва на нов връх в развитието на творчеството си. Следите от този преход са разпилени по страниците като наниз скъпоценни камъни и не спират да изненадват с интересни находки, мощен замах на перото и новаторски подход. Доказват го и все по-многобройните награди, с които е удостоен през последните години на най-различни конкурси – включително и далеч извън жанровата литература. Стига само да се спомене, че той е първият (и единствен!) автор, получил награда „Албена“ за боди хорър. Книгите за един писател са стъпалата по пътя му към вечността и с тази Вотан вече се е изкачил високо и като писател, и като забележимо влияние на българската жанрова сцена.

Елена Павлова