ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

Все по-често попадам на текстове, които приличат на съзнателни опити да се изкривят и променят факти около издателство „Аргус“ – онова, първото, истинското, от 1922-а година. Като се започне с леко пренебрегване на истинския издател – собственика Радослав Спасов – и се стигне до това той въобще да не бъде споменаван. Вместо него за „кръстници“, „интелектуални бащи“, а накрая и „основатели“ се обявяват Светослав Минков и Владимир Полянов, които и без това имат своята неоспорима стойност за българската литература и такива излишни преекспонации по-скоро нараняват блясъка на техните постижения.

Веднага цитирам и двамата:

„Наблизо до къщата, в която живеех, се откри нова книжарница на беден млад човек на име Радослав Спасов. Наскоро той бе получил отнякъде скромно наследство и беше решил да вложи парите си в (книжарница). Отбивайки се често в тая книжарница, аз се сприятелих с него и един ден той ми повери съкровената си тайна, че възнамерява да разшири предприятието си в издателство. Необяснимо ми е защо той кръсти издателството с името на стоокия гръцки бог „Аргус“.“

Султанов, Симеон. Насаме със Светослав Минков. – София, Бълг. писател, 1972.

„Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство „Аргус“, млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател.“

Издателят отпечата още някои книги, преводи от немски, и фалира.“

Полянов, Владимир. Кръстникът на „Аргус“. – В: ФЕП (Фантастика, Евристика, Прогностика), 1989, № 2.

„Както Филип от издателство „Чипев“, и собственикът на „Аргус“ малко мислеше за търговските печалби. Издаваше просто от любов към литературата любими автори и така пласираше парите от малкото наследство. След като издаде и „Ужасът“, сборник преведени от мене разкази от Ханс Хайнц Еверс, а сетне и сборникът „Смърт“, в който влязоха споменатите по-горе мои разкази, издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха.“

Полянов, Владимир. Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. – София, Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1997.

Още един цитат:

„Нещо повече, заедно с Владимир Полянов, Чавдар Мутафов и собственика на издателство „Аргус“ Радослав Спасов осигуряват „трасе“ за проникването в България на белетристиката на ужаса и прокълнатите поети.“

Биографии на българските писатели, изучавани в училище. 2. изд. В.Търново, Слово, 1995.

Очевидно е кой е собственикът на издателството. Но е очевидно и друго – този рядко споменаван човек е дал всичките си пари, при това заради своята любов към литературата и това го прави особено ценен радетел за нашата книжнина по онова време, защото без него тези заглавия нямаше да бъдат издадени.

Въпреки това все по-често той не е споменаван – за сметка на неточната информация, че издателството е основано от Минков и Полянов. Забелязва се и още една тенденция – упоритото тиражиране на твърдението, че според някакъв известен руски учен и библиограф – Евгений Харитонов – „Аргус“ е първото в света издателство, специализирано за фантастика. Много бих се радвал това да е действително така. Наистина. И не твърдя, че не е вярно. Но не мога да считам за достоверен източника и да приема за „изтъкнат библиограф“ автор, който не е наясно, че името Владимир Полянов е псевдоним и това не е посочено в труда му (Болгария фантастическая, Аргус, 2003). Изумително непрофесионален пропуск в библиографията, издадена от… новото издателство „Аргус“ – същото, което претендира, че е възродило истинското издателство „Аргус“ на Минков и Полянов. При това редактор е самият Александър Карапанчев – основателят, решил, че може да присвои името на „Аргус“ за новото издателство. Човекът с претенции, че е „наследник“. Не смея да задълбавам в цялата библиография Болгария фантастическая – неточностите започват още с първото описание, в което абсурдно представят вече нашумелия и награждаван по него време Маргарит Абаджиев като „есть вероятностъ, что это псевдоним“. Пред това посочването на моя сборник разкази от 96-а година „Избраникът“ за роман е невинна грешка.

Същият Александър Карапанчев се позовава на въпросния „известен руски критик и библиограф“, което при условие, че самият той му е бил консултант и редактор е смехотворно, защото реално се позовава сам на себе си. Подадената информация се връща обогатена като мнение на „известния учен“ (по него време на 31 години). Веднага лъсва интересът на „наследника“ на „първото издателство в света за фантастика“ – и понеже не го устройва то да е на неизвестния Радослав Спасов – постепенно и упорито се изкривяват фактите, за да представят Минков и Полянов като основатели. Държа да отбележа, че напоследък и Полянов се споменава все по-рядко.

Ето един пример как полека започва да се променя информацията:

БГ-Фантастика http://bgf.zavinagi.org/: Издателство „Аргус“ е основано в София от Светослав Минков и Владимир Полянов през 1922 г. Финансирано е от неговия собственик Радослав Спасов. Съществува само една година.“

Собственикът само финансира. Но тук все още му е позволено да има някаква връзка със собственото си издателство…

Очевидно е, че г-н Карапанчев е запознат с фактите, но предпочита да лансира версията, омаловажаваща ролята на Радослав Спасов:

Александър Карапанчев, В компанията на Аргусите, декември 2002 г. „Аз съм книгоиздателство „Аргус“. Парите за мен даде младият Радослав Спасов, който беше получил скромно наследство, а пък мои интелектуални бащи станаха писателите Светослав Минков и Владимир Полянов.“

(Колко да е млад Радослав Спасов, при положение че по него време Минков е на 20, а Полянов на 23 ? Внушението, че той е млад, а те са писатели, „интелектуални бащи“ е натрапчиво, да не говорим, че вложеното наследство, благодарение на което излизат първите им книги, е наречено „скромно“.)

Карапанчев направо избягва да спомене Радослав Спасов, като в издание, на което е редактор и издател едновременно, четем:

„Болгария фантастическая“: Минков, Светослав Константинов. В 1922 г. вместе с В. Поляновый организировал первое в мире издательство, ориентированное на фантастику – „Аргус“.“

„Болгария фантастическая“: Полянов, Владимир „Вместе со Св. Минковым основал в 1922 г. первое в мире издательство фантастики „Аргус“.“

Но пък не пропуска да вмъкне за себе си:

„Болгария фантастическая“: Карапанчев, Александър „В 1992 г. стал одним из организаторов издательсства „Аргус“(по существу, ето возрожденный проект 1922 г. С. Минкова и В. Полянова)“

Поглеждаме в Уикипедия за издателство Аргус: „Учредено е от Александър Карапанчев, Светослав Николов и Димитър Ленгечев на 9 декември 1992 г. (По-точната дума може би всъщност е „възстановено“ – издателството е наследник на първото българско издателство за фантастика „Аргус“, основано през 1922 г. от Светослав Минков и просъществувало само една година.)“

Забелязва се, че „наследниците“ не са се погрижили да има отделна информация за оригиналното, истинско издателство „Аргус“ в Уикипедия. Също, че вече се посочва само Минков. Оттук нататък е лесно такава „информация“ да се тиражира от журналистите.

Ясно е и че точно Карапанчев е искал новото издателство да присвои името на оригинала:

През очите на фантаскопа, Александър Карапанчев: Много пъти съм съжалявал, че тогава не му (Светослав Минков – бел.авт.) зададох въпроси, които ме вълнуват сега. Да речем, за книгоиздателство „Аргус“, съществувало през 1922 година в София. Негови интелектуални бащи стават тъкмо Владимир Полянов и Светослав Минков, едва измъкнал се от т.нар. тийнейджърска възраст. Кой да им каже, че доста по-късно този „Аргус“ ще бъде обявен от известния руски библиограф Евгений Харитонов за първото в света издателство, специализирано за фантас тика!? И кой да каже на моя милост, че през ноември `92 аз ще предложа така да се кръсти фирмата, която създадохме заедно с един друг Светослав (Николов) и Димитър Ленгечев?“

Залитанията на желанието за прикачване към Светослав Минков и заявяване на „наследственост“ или „връзка“ с него преминават дори в странни текстове, представени като спомени на 12-13-годишния Карапанчев:

„През нощта се събуждах на три-четири пъти и нечий глас повтаряше глухо, тежко в главата ми: „Минков почина… Светослав Минков почина…“ Казах си, че между мен и създателя на „Дамата с рентгеновите очи“ съществува по-плътна връзка. – Александър Карапанчев. През очите на фантаскопа (публикуван многократно).

Не искам да затрупвам читателите с примери – вярвам, че картинката е ясна. Съвременната журналистика често тиражира смляна и непроверена информация, затова горните неточни данни се срещат вече на много места. Светослав Минков и Владимир Полянов не се нуждаят от донагласяне на факти, поради простата причина, че са стойностни автори и без да са основатели, било то и на „първото в света издателство за фантастика“. Интерес от това има някой друг. Ще добавя само, че споменатият по-горе г-н Карапанчев е известен с „литературните си мистификации“, като най-крещящ е примерът с измисленото от него несъществуващо писмо от Нийл Геймън, което публикува като рекламна анотация на гърба на своя книга. За жалост, текстове на въпросния „мистификатор“ се вземат насериозно и се ползват небрежно като документални източници.

Непростимо е да се забравя, пренебрегва и крие името на човека, който е вложил средства и усилия, създал е издателство и е направил възможна появата на първите български фантастични книги. И това само за да се прикачи някой към едни наистина значими имена. Сякаш копирането на фирмата „Аргус“ не е достатъчно.

Ще ми се да повторя думите на Полянов: „издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха“. И да допълня, че не само може, а трябва да се споменава името му.

В заключение:

Без много да се рови, човек може да открие, че Радослав Спасов е издателят и собственикът на издателство „Аргус“ и е посочен като такъв от Светослав Минков и Владимир Полянов.

А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров. Задължително е да споменавате това (особено в библиография), а редакторите и издателите на вашите трудове също да го знаят, пък после да опитват да се кичат с титлата „наследници“.

 Явор Цанев

Бонус:

корицата на книгата на г-н Карапанчев, с измисления цитат от Нийл Геймън…

Любезни колега Карапанчев!

… Не от вчера знам, че стиховете са нещо чупливо.

Но след като прочетох вашата сбирка „Топлото ключе на живота” (поздравления за хубавия превод!), аз стигнах до още няколко извода – все различни и все интересни.

Един от тях е: ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри…

С цялото ми уважение: Нийл Геймън

Минеаполис, щатът Минесота

 

 

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s