ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

Все по-често попадам на текстове, които приличат на съзнателни опити да се изкривят и променят факти около издателство „Аргус“ – онова, първото, истинското, от 1922-а година. Като се започне с леко пренебрегване на истинския издател – собственика Радослав Спасов – и се стигне до това той въобще да не бъде споменаван. Вместо него за „кръстници“, „интелектуални бащи“, а накрая и „основатели“ се обявяват Светослав Минков и Владимир Полянов, които и без това имат своята неоспорима стойност за българската литература и такива излишни преекспонации по-скоро нараняват блясъка на техните постижения.

Веднага цитирам и двамата:

„Наблизо до къщата, в която живеех, се откри нова книжарница на беден млад човек на име Радослав Спасов. Наскоро той бе получил отнякъде скромно наследство и беше решил да вложи парите си в (книжарница). Отбивайки се често в тая книжарница, аз се сприятелих с него и един ден той ми повери съкровената си тайна, че възнамерява да разшири предприятието си в издателство. Необяснимо ми е защо той кръсти издателството с името на стоокия гръцки бог „Аргус“.“

Султанов, Симеон. Насаме със Светослав Минков. – София, Бълг. писател, 1972.

„Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство „Аргус“, млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател.“

Издателят отпечата още някои книги, преводи от немски, и фалира.“

Полянов, Владимир. Кръстникът на „Аргус“. – В: ФЕП (Фантастика, Евристика, Прогностика), 1989, № 2.

„Както Филип от издателство „Чипев“, и собственикът на „Аргус“ малко мислеше за търговските печалби. Издаваше просто от любов към литературата любими автори и така пласираше парите от малкото наследство. След като издаде и „Ужасът“, сборник преведени от мене разкази от Ханс Хайнц Еверс, а сетне и сборникът „Смърт“, в който влязоха споменатите по-горе мои разкази, издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха.“

Полянов, Владимир. Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. – София, Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1997.

Още един цитат:

„Нещо повече, заедно с Владимир Полянов, Чавдар Мутафов и собственика на издателство „Аргус“ Радослав Спасов осигуряват „трасе“ за проникването в България на белетристиката на ужаса и прокълнатите поети.“

Биографии на българските писатели, изучавани в училище. 2. изд. В.Търново, Слово, 1995.

Очевидно е кой е собственикът на издателството. Но е очевидно и друго – този рядко споменаван човек е дал всичките си пари, при това заради своята любов към литературата и това го прави особено ценен радетел за нашата книжнина по онова време, защото без него тези заглавия нямаше да бъдат издадени.

Въпреки това все по-често той не е споменаван – за сметка на неточната информация, че издателството е основано от Минков и Полянов. Забелязва се и още една тенденция – упоритото тиражиране на твърдението, че според някакъв известен руски учен и библиограф – Евгений Харитонов – „Аргус“ е първото в света издателство, специализирано за фантастика. Много бих се радвал това да е действително така. Наистина. И не твърдя, че не е вярно. Но не мога да считам за достоверен източника и да приема за „изтъкнат библиограф“ автор, който не е наясно, че името Владимир Полянов е псевдоним и това не е посочено в труда му (Болгария фантастическая, Аргус, 2003). Изумително непрофесионален пропуск в библиографията, издадена от… новото издателство „Аргус“ – същото, което претендира, че е възродило истинското издателство „Аргус“ на Минков и Полянов. При това редактор е самият Александър Карапанчев – основателят, решил, че може да присвои името на „Аргус“ за новото издателство. Човекът с претенции, че е „наследник“. Не смея да задълбавам в цялата библиография Болгария фантастическая – неточностите започват още с първото описание, в което абсурдно представят вече нашумелия и награждаван по него време Маргарит Абаджиев като „есть вероятностъ, что это псевдоним“. Пред това посочването на моя сборник разкази от 96-а година „Избраникът“ за роман е невинна грешка.

Същият Александър Карапанчев се позовава на въпросния „известен руски критик и библиограф“, което при условие, че самият той му е бил консултант и редактор е смехотворно, защото реално се позовава сам на себе си. Подадената информация се връща обогатена като мнение на „известния учен“ (по него време на 31 години). Веднага лъсва интересът на „наследника“ на „първото издателство в света за фантастика“ – и понеже не го устройва то да е на неизвестния Радослав Спасов – постепенно и упорито се изкривяват фактите, за да представят Минков и Полянов като основатели. Държа да отбележа, че напоследък и Полянов се споменава все по-рядко.

Ето един пример как полека започва да се променя информацията:

БГ-Фантастика http://bgf.zavinagi.org/: Издателство „Аргус“ е основано в София от Светослав Минков и Владимир Полянов през 1922 г. Финансирано е от неговия собственик Радослав Спасов. Съществува само една година.“

Собственикът само финансира. Но тук все още му е позволено да има някаква връзка със собственото си издателство…

Очевидно е, че г-н Карапанчев е запознат с фактите, но предпочита да лансира версията, омаловажаваща ролята на Радослав Спасов:

Александър Карапанчев, В компанията на Аргусите, декември 2002 г. „Аз съм книгоиздателство „Аргус“. Парите за мен даде младият Радослав Спасов, който беше получил скромно наследство, а пък мои интелектуални бащи станаха писателите Светослав Минков и Владимир Полянов.“

(Колко да е млад Радослав Спасов, при положение че по него време Минков е на 20, а Полянов на 23 ? Внушението, че той е млад, а те са писатели, „интелектуални бащи“ е натрапчиво, да не говорим, че вложеното наследство, благодарение на което излизат първите им книги, е наречено „скромно“.)

Карапанчев направо избягва да спомене Радослав Спасов, като в издание, на което е редактор и издател едновременно, четем:

„Болгария фантастическая“: Минков, Светослав Константинов. В 1922 г. вместе с В. Поляновый организировал первое в мире издательство, ориентированное на фантастику – „Аргус“.“

„Болгария фантастическая“: Полянов, Владимир „Вместе со Св. Минковым основал в 1922 г. первое в мире издательство фантастики „Аргус“.“

Но пък не пропуска да вмъкне за себе си:

„Болгария фантастическая“: Карапанчев, Александър „В 1992 г. стал одним из организаторов издательсства „Аргус“(по существу, ето возрожденный проект 1922 г. С. Минкова и В. Полянова)“

Поглеждаме в Уикипедия за издателство Аргус: „Учредено е от Александър Карапанчев, Светослав Николов и Димитър Ленгечев на 9 декември 1992 г. (По-точната дума може би всъщност е „възстановено“ – издателството е наследник на първото българско издателство за фантастика „Аргус“, основано през 1922 г. от Светослав Минков и просъществувало само една година.)“

Забелязва се, че „наследниците“ не са се погрижили да има отделна информация за оригиналното, истинско издателство „Аргус“ в Уикипедия. Също, че вече се посочва само Минков. Оттук нататък е лесно такава „информация“ да се тиражира от журналистите.

Ясно е и че точно Карапанчев е искал новото издателство да присвои името на оригинала:

През очите на фантаскопа, Александър Карапанчев: Много пъти съм съжалявал, че тогава не му (Светослав Минков – бел.авт.) зададох въпроси, които ме вълнуват сега. Да речем, за книгоиздателство „Аргус“, съществувало през 1922 година в София. Негови интелектуални бащи стават тъкмо Владимир Полянов и Светослав Минков, едва измъкнал се от т.нар. тийнейджърска възраст. Кой да им каже, че доста по-късно този „Аргус“ ще бъде обявен от известния руски библиограф Евгений Харитонов за първото в света издателство, специализирано за фантас тика!? И кой да каже на моя милост, че през ноември `92 аз ще предложа така да се кръсти фирмата, която създадохме заедно с един друг Светослав (Николов) и Димитър Ленгечев?“

Залитанията на желанието за прикачване към Светослав Минков и заявяване на „наследственост“ или „връзка“ с него преминават дори в странни текстове, представени като спомени на 12-13-годишния Карапанчев:

„През нощта се събуждах на три-четири пъти и нечий глас повтаряше глухо, тежко в главата ми: „Минков почина… Светослав Минков почина…“ Казах си, че между мен и създателя на „Дамата с рентгеновите очи“ съществува по-плътна връзка. – Александър Карапанчев. През очите на фантаскопа (публикуван многократно).

Не искам да затрупвам читателите с примери – вярвам, че картинката е ясна. Съвременната журналистика често тиражира смляна и непроверена информация, затова горните неточни данни се срещат вече на много места. Светослав Минков и Владимир Полянов не се нуждаят от донагласяне на факти, поради простата причина, че са стойностни автори и без да са основатели, било то и на „първото в света издателство за фантастика“. Интерес от това има някой друг. Ще добавя само, че споменатият по-горе г-н Карапанчев е известен с „литературните си мистификации“, като най-крещящ е примерът с измисленото от него несъществуващо писмо от Нийл Геймън, което публикува като рекламна анотация на гърба на своя книга. За жалост, текстове на въпросния „мистификатор“ се вземат насериозно и се ползват небрежно като документални източници.

Непростимо е да се забравя, пренебрегва и крие името на човека, който е вложил средства и усилия, създал е издателство и е направил възможна появата на първите български фантастични книги. И това само за да се прикачи някой към едни наистина значими имена. Сякаш копирането на фирмата „Аргус“ не е достатъчно.

Ще ми се да повторя думите на Полянов: „издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха“. И да допълня, че не само може, а трябва да се споменава името му.

В заключение:

Без много да се рови, човек може да открие, че Радослав Спасов е издателят и собственикът на издателство „Аргус“ и е посочен като такъв от Светослав Минков и Владимир Полянов.

А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров. Задължително е да споменавате това (особено в библиография), а редакторите и издателите на вашите трудове също да го знаят, пък после да опитват да се кичат с титлата „наследници“.

 Явор Цанев

Бонус:

корицата на книгата на г-н Карапанчев, с измисления цитат от Нийл Геймън…

Любезни колега Карапанчев!

… Не от вчера знам, че стиховете са нещо чупливо.

Но след като прочетох вашата сбирка „Топлото ключе на живота” (поздравления за хубавия превод!), аз стигнах до още няколко извода – все различни и все интересни.

Един от тях е: ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри…

С цялото ми уважение: Нийл Геймън

Минеаполис, щатът Минесота

 

 

 

ДРАКОНИТЕ КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО / Явор Цанев

– Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не препятствия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.

Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново… само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.

– Аз обаче ще го докажа! – заяви накрая пътешественикът, като не можа да измисли друго. Когато бродиш с дни сам по света, имаш нужда да поговориш, да поспориш, ако щеш – да се скараш с някой жив човек.

Ханджията го погледна изпод вежди, вдигна рамене в неопределен жест – нещо между „все тая“, „ти си знаеш“ и „що се занимаваш с глупости“. Посетителят се замисли, че май за първи път се случва някой да не желае да спори по темата. Огледа се отново, съвсем безцелно. Нищо интересно не се закачи за погледа му. Най-обикновена крайпътна странноприемница. Можеш да похапнеш, да пренощуваш, да пийнеш от виното.

– Значи и ти смяташ, че земята е кръгла? – попита.

– Че каква да е? – повдигна вежди в недоумение ханджията.

Направо имаше чувството, че се подиграва.

– А можеш ли да го докажеш? – премина в настъпление пътешественикът. Не можеше ей така да остави да омаловажат усилията и всичкия път, който бе изминал, за да докаже твърдението си.

– Мога, но защо е необходимо, то е ясно…

Посетителят за пореден път нямаше какво да каже. Чувстваше се като пълен глупак. Това изглежда беше някакъв кръчмарски номер. Какъв точно, още не разбираше.

– Виж… – започна той, но го прекъснаха.

– Изчакай още малко и доказателството само ще дойде – да го видиш с очите си – изтърси ханджията. След това се измъкна иззад тезгяха и се запъти към изхода. Посетителят проследи тромавата му походка, после едрото тяло се измъкна през вратата и отвън се чуха шумове.

Въпреки че все още се чувстваше глупаво, пътешественикът не се стърпя и доближи до прозореца. Видя ханджията да мъкне ведро с вода и да го излива в голяма опушена каца. Изглежда шумовете, които периодично се чуваха, бяха при ваденето на водата от кладенеца зад постройката. Дузина пъти ханджията прекоси видимата през прозореца част и изля ведрото в кацата. Пътешественикът я бе забелязал още при пристигането – стоеше, неясно защо, встрани и доста далеч от странноприемницата. Бе решил, че е там, за да подканя минаващите да опитат от виното. Сега разбираше, че служи за нещо друго.

Ханджията застана с ръце на кръста и се зазяпа в небето. Посетителят изчака малко, после сам излезе и се приближи. Вдигна поглед, но в първия момент не забеляза нищо. После, проследявайки посоката, в която гледаше другият, видя една малка точка, която доста бързо нарастваше. За няма и минута вече беше петно, което се движеше насам. След още малко, се различаваше и какво е. Погледна плахо към ханджията, но той явно въобще не се притесняваше, че към тях лети страховит дракон.

 

* * *

Драконът се спусна, разперил мощните си криле и тупна тежко до кацата, като вдигна обилно прахоляк. Заклати енергично глава към ханджията, а онзи се ухили, сякаш пред него не е огромно чудовище, а някакво пухкаво пале, което му се радва. Пътешественикът бе замръзнал и не смееше да помръдне. Само местеше очи от дракона към ханджията и обратно. Това тук не беше за вярване.

Огромното същество се надвеси над кацата, отвори зловещата си паст и я нагласи над отвора. После с ужасен звук направо вдиша водата, тя се надигна и се вля в устата му, забравила за съществуването на земното притегляне, а тежката каца дори се заклати, сякаш се кани да я последва.

– Ох, много бях ожаднял – проговори драконът и пътешественикът буквално падна по задник на земята.

Ханджията се разсмя и му подвикна:

– Нали искаше доказателство – ето ти, какво се уплаши…

– Аз ще опитам да дремна малко, преди да продължа – докато слънцето е високо горе – заяви драконът, без въобще да обръща внимание на уплашения човек.

– Добре, добре – усмихна му се ханджията, после протегна ръка да помогне на пътешественика да стане. Той беше пребледнял и очевидно още не можеше да повярва на очите си. И как да повярва, че драконът заобикаля страннопримницата и земята под тях  се разтърсва леко, когато поляга да дремне…

– Хайде, да се прибираме вътре – подкани го ханджията и го поведе, придържайки го над лакета, сякаш имаше опасност пак да тупне на земята.

– Какво беше това? – успя да попита все пак накрая пътешественикът, когато седна и допълниха чашата му с още вино.

– Дракон – простичко отговори ханджията и очите му се смееха. Личеше си, че искрено се забавлява.

– Видях, но…

– Всеки ден минава оттук, не се бой, нищо лошо няма да ни направи.

Пътешественикът отпи от виното. Още беше шокиран.

– Нали искаше доказателство? – очите на ханджията още се смееха.

– Не разбирам… – промълви посетителят.

– Сега ще ти разкажа. Накратко – този дракон е малко по-особен… Освен че може спокойно да разговаря с нас, има и друга особеност. Още от малък той има страх от тъмното.

Пътешественикът се задави и тупна чашата в тезгяха. Чак сълзи му избиха, а глътката вино премина мъчително. Нещо залепна дълбоко в гърлото му и не можеше да си поеме дъх. Едва когато месестата ръка на ханджията го потупа по гърба, успя да възстанови дишането си.

– Добре ли си?

– Как така страх от тъмното? – вместо отговор попита изуменият пътник.

– Така – страх, като при хората, но при драконите, както се вижда, всичко е в по-големи размери – ханджията се ухили отново. – Мога само да си представям колко по-голям  е страхът му от тъмното…

– Не разбирам… – промълви отново посетителят.

– Просто не може да остане на тъмно. Страх го е и това е.

– Ама как…

– Затова лети по цял ден – за да не залезе за него слънцето – тук спира и си почива, след час ще тръгне отново, а утре, по това време, пак ще се появи – просто лети на запад и не позволява на слънцето да се скрие и да го остави сам в мрака.

Пътешественикът стоеше смаян. Откакто бе влязъл тук, се чувстваше все по-глупаво и по-глупаво. Това беше някаква шега, но нали с очите си видя дракона? Ама че история!

– Ама как така… – опита да обобщи чутото и изведнъж му просветна.

Ханджията се усмихваше срещу него.

– Нали искаше доказателство – ето ти го!

– Ама това…

– Върви го питай, ако искаш, но аз не бих му пречил на дрямката – колкото и да е добър, сега е уморен и едва ли ще се радва да го разбудят.

Пътешественикът отказваше да възприеме чутото, но то все пак се наместваше внимателно в мислите му и той взе да осъзнава какво точно му говорят.

– Значи… лети по цял ден на  запад, изпреварва залеза и не дава на слънцето да се скрие…

Ханджията кимаше, ухилен до ушите.

– И на другия ден е пак тук?

– Можеш да останеш и сам да се увериш.

– Значи това, което се опитвам да направя аз от месеци, той го прави всеки ден? Идеята, която се опитвам да докажа, може да схване всеки, който просто отседне тук?

Не изглеждаше, че усмивката на ханджията може да се разтегли повече, но тя все пак го направи.

– Ама че работа… – пътешественикът заклати невярващо глава, но по-скоро защото не искаше да приеме, че е изминал напразно всичкия този път. Какъв смисъл има да продължава, след като доказателството дреме зад странноприемницата?

Изгълта на един дъх останалото в чашата и я тупна в тезгяха. Загледа се през прозореца натам, където щеше да залезе слънцето довечера.

– Земята винаги е била кръгла и не се е интересувала какво мислят за нея – подхвърли мъдро ханджията и му доля още вино.

~ ~ ~

Резултати от гласуването за Еврокон 2017

Резултати от гласуването за Еврокон 2017

(информацията е от официалния сайт – http://bg.eurocon2017.eu/)

Най-добро литературно произведение

“Писъци” – Horror Writers Club LAZARUS: 2140 точки
“Home, sweet home!” – Явор Цанев: 1760 точки
“451 градуса по Бредбъри” – сборник: 1643 точки
“ПО крилете на гарвана” – сборник: 1586 точки
“Сказания за Ледената планина” – Александър Драганов: 1396 точки

Най-добро художествено (арт) произведение

Корица на “Писъци” – Петър Станимиров: 2234 точки
Корица и илюстрации към “Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Петър Станимиров: 2079 точки
Корица на “Езикът на ножовете” – Дияна Нанева: 1863 точки
Корица на “Контакт” – Светлозара Доксимова: 1688 точки
Корица на “Призвание герой” брой 5: 1586 точки

Най-добро представление

“Истории от някога”: 566 точки
Фестивал “Дни на фантастичното”: 546 точки
Фестивал “Таласъмия”: 544 точки
Изложба “Валкирия” – Петър Станимиров: 480 точки
Stalker LARP VIII: Спиралата на времето: 339 точки

Най-добър фензин

ShadowDance: 492 точки
Електронно списание “Фентернет”: 345 точки

Най-добро произведение за деца

“Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Елена Павлова: 2115 точки
“Добросъците” – Никола Райков: 1942 точки
“Мина и тайната на магиите” – Весела Фламбурари: 1719 точки
“Българ. Книга-игра 3. Междузвезден унищожител” – Неделчо Богданов, Ал Торо: 1629 точки
“Бъди ми приятел” от Юлия Спиридонова – Юлка: 1565 точки
Малките магьосници от О-III: Принц Храбър и Небесното кралство. Произшествие второ – Диляна Крусева: 1116 точки

Най-добра интернет публикация, различна от фензин

Цитаделата: 2018 точки
Блог на списание “Дракус”: 1950 точки
Библиотека Хипертекст: 1646 точки
SciFi.BG: 1546 точки
Блог на Човешката библиотека: 1190 точки

Най-добър писател

Явор Цанев: 2548 точки
Сибин Майналовски: 2500 точки
Бранимир Събев: 2060 точки
Елена Павлова: 1635 точки
Александър Драганов: 1482 точки

Най-добър художник

Петър Станимиров: 2178 точки
Дияна Нанева – Functional Neighbour: 1746 точки
Даниел Атанасов – “Сатанасов”: 1444 точки
Димитър Стоянов – Димо: 1247 точки
Калин Николов: 860 точки

Най-добър издател

ИК Бард: 2030 точки
Сиела: 1988 точки
Gaiana book and art studio: 1986 точки
Artline Studios: 1952 точки
ИК “Колибри”: 1894 точки

Най-добър популяризатор на фантастика

Явор Цанев: 2323 точки
Екипът на ShadowDance: 1941 точки
Александър Драганов: 1570 точки
Екипът на Инициатива ФендъмБГ: 1298 точки
Калин Ненов: 1093 точки

Най-добро периодично издание

Списание „Дракус“: 2246 точки
Сборище на трубадури: 1573 точки
Списание Книги-игри: 1419 точки
Списание “Тера фантастика”: 1367 точки
Ко-миксер: 895 точки

Най-добър преводач

Елена Павлова: 1693 точки
Светлана Комогорова – Комата: 1500 точки
Иван Атанасов – Deadface: 1441 точки
Александър Драганов: 1303 точки
Коста Сивов: 938 точки

Награда за дебют

Александър Цонков – Lostov: 3215 точки
Хараламби Марков: 2870 точки
Живко Петров: 2291 точки
Иван Величков: 1933 точки
Даниел Иванов: 1818 точки
Дамян Д. Рейнов: 1731 точки

Гранд-майстор на фантастиката

Според изискванията на ESFS официалните номинации на страните за категорията “Гранд-майстор на фантастиката” не могат да бъдат публично обявени преди Еврокон освен от Борда на ESFS.  Победителят в категорията ще бъде уведомен от администриращия екип.

Работим по ЗАВЕТЪТ НА ВИКИНГА и THE LEGACY OF THE VIKING от Георги Връбчев

Работим по българската и английската версии на първа част от

ЕРИК – СКАЗАНИЕ ЗА СИЛАТА:

ЗАВЕТЪТ НА ВИКИНГА и THE LEGACY OF THE VIKING от Георги Връбчев

Представяме ви кориците, дело на  Алин-Мариан Григоре:

Очаквайте съвсем скоро!

Работим по № 20 от Колекция Дракус – НОЩНО ОСТРИЕ / Бранимир Събев

Работим по № 20 от Колекция Дракус

и това е сборникът на Бранимир Събев

НОЩНО ОСТРИЕ:

И отново бях сам, отново бях свободен, а моят свят разтвори мрачната си прегръдка и пак ме прие в лоното си, приветствайки радостно моето завръщане: заграчиха гарвани, прилепи запляскаха с ципестите си крила, шумолене на вятър в клоните на дърветата, смразяващ костите кикот в сумрака, мирис на кедрова гора и блато насред нея, огнени очи в гъстите храсталаци, скърцане на дъски в запустяла къща, дрънчене на вериги в полуразрушен замък, вой на вълци в зимна нощ и огромна луна, огряваща замръзнало езеро…

Очаквайте съвсем скоро…

Гласуване за Еврокон 2017

От вчера тече гласуването за българските номинации за Еврокон 2017.

Всичко е описано в линка – става бързо и лесно. Попълват се две имена и мейл, от който после ще потвърдите с един клик вота си.
Номинациите от дадена категория се преместват с мишката в полето отдясно според оценката ви. Можете да пропускате категория, но в тази, в която гласувате, ще трябва да подредите всички номинирани. След гласуване, потвърждавате от мейла. 

Ето и номинациите в различните категории:

Най-добро литературно произведение

“Home, sweet home!” – Явор Цанев
“ПО крилете на гарвана” – сборник
“Писъци” – Horror Writers Club LAZARUS
“451 градуса по Бредбъри” – сборник
“Сказания за Ледената планина” – Александър Драганов

Най-добро художествено (арт) произведение

Корица на “Езикът на ножовете” – Дияна Нанева
Корица на “Писъци” – Петър Станимиров
Корица и илюстрации към “Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Петър Станимиров
Корица на “Контакт” – Светлозара Доксимова
Корица на “Призвание герой” брой

Най-добро представление

Фестивал “Дни на фантастичното”
Stalker LARP VIII: Спиралата на времето
“Истории от някога”
Изложба “Валкирия” – Петър Станимиров
Фестивал “Таласъмия”

Най-добър фензин

ShadowDance
Електронно списание “Фентернет”

Най-добро произведение за деца

“Добросъците” – Никола Райков
“Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Елена Павлова
“Мина и тайната на магиите” – Весела Фламбурари
“Българ. Книга-игра 3. Междузвезден унищожител” – Неделчо Богданов, Ал Торо
“Бъди ми приятел” от Юлия Спиридонова – Юлка
“Малките магьосници от О-III: Принц Храбър и Небесното кралство. Произшествие второ” – Диляна Крусева

Най-добра интернет публикация, различна от фензин

Цитаделата
Библиотека Хипертекст
SciFi.BG
Блог на Човешката библиотека
Блог на списание “Дракус”

Най-добър писател

Явор Цанев
Елена Павлова
Александър Драганов
Бранимир Събев
Сибин Майналовски

Най-добър художник

Петър Станимиров
Дияна Нанева – Functional Neighbour
Димитър Стоянов – Димо
Даниел Атанасов – “Сатанасов”
Калин Николов

Най-добър издател

Gaiana book and art studio
ИК Бард
Artline Studios
Сиела
ИК “Колибри”

Най-добър популяризатор на фантастика

Явор Цанев
Александър Драганов
Екипът на ShadowDance
Екипът на Инициатива ФендъмБГ
Калин Ненов

Най-добро периодично издание

Списание “Дракус”
Сборище на трубадури
Списание Книги-игри
Списание “Тера фантастика”
Ко-миксер

Най-добър преводач

Елена Павлова
Александър Драганов
Иван Атанасов – Deadface
Коста Сивов
Светлана Комогорова – Комата

Награда за дебют

Александър Цонков – Lostov
Иван Величков
Дамян Д. Рейнов
Хараламби Марков
Даниел Иванов
Живко Петров

Гранд-майстор на фантастиката

Явор Цанев
Елена Павлова
Петър Станимиров
Иван Атанасов – Deadface
Юрий Илков – Генерала

Ето и още веднъж линк за гласуване: http://bg.eurocon2017.eu/#content

МЕЧОВЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

МЕЧОВЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

НАЦИОНАЛЕН КЛУБ ЗА ФЕНТЪЗИ И ХОРЪР „ЦИТАДЕЛАТА“

След като премина ледовете, пресече улиците на града, преплава моретата и излетя в Космоса, Националният Клуб за Фентъзи и Хорър Ви представя кулминацията на своята поредица сборници – антологията МЕЧОВЕ ВЪВ ВРЕМЕТО.

Съставител: Александър Драганов
Редактор: Кети Илиева, Явор Цанев
Предпечат: Кети Илиева
Оформление: Явор Цанев
ISBN 978-619-7354-22-5
322 стр.
Цена: 15 лв.

Десет разказа, представители на добре познатия, но и винаги актуален и способен да предложи нещо ново на читателя, мотив за пътуването във времето…

СЪДЪРЖАНИЕ:

ТРИМАТА ПАЗИТЕЛИ И ЗАМЪКЪТ НА ПОСЛЕДНИЯ ЗАЛЕЗ / Александър Драганов 

ВРЕМЕВИ КОМАРДЖИЯ / Александър Цонков-Lostov

РАПСОДИЯ ЗА МРАКА И СВЕТЛИНАТА / Lady Pol the Beloved &  Вотан

КОГАТО СЛЪНЦЕТО СЕ СКРИЕ ЗАД КАМБАНИТЕ / Даниел Иванов 

БЯГСТВО ОТ ВРЕМЕТО / Делиян Маринов 

БЕГЛЕЦЪТ / Димитър Запрянов 

ПИЩЯЩИЯ ХАРЕМ / Димитър Цолов

ГОСПОДАРИТЕ НА ВРЕМЕТО / Донко Найденов 

ОРФЕЕВИЯ ВОИН / Мирослав Петров 

ЗАВЕТЪТ НА КРАЛ РИЗОН / Петър Атанасов