Работим по № 21 от Колекция Дракус – ПРОКЛЯТИЕТО НА БЕЛИАЛ / Димитър Цолов

Работим по № 21 от Колекция Дракус

и това е ПРОКЛЯТИЕТО НА БЕЛИАЛ от Димитър Цолов, книга,

която се явява продължение на КЛИНИКА В СРЕДАТА НА НОЩТА (№1 в Колекцията),

но може да се чете и като самостоятелно произведение.

Корица: Емилия Богданова

 

Месец и половина след описаните събития в „Клиника в средата на нощта“ д-р Арчибалд Кимерия очаква решението на Етичната комисия относно бъдещето си като хирург в Клиниката за митологични създания в Полис Кръстовище. Миналото, кърваво и оживяло, продължава да тъче нишките на съдбата му и той ще трябва да предприеме пътуване до Полис Паралел, където се намира основното седалище на могъщата организация на Кукерите, за да получи отговор на някои въпроси. Дирята от трупове ще нараства лавинообразно след него, а вампири, върколаци и хора ще образуват и развалят съюзи, защото в Многополисната Общност такава е реалността и животът не струва пукната пара…

Advertisements

Издателство Гаяна представя свои издания по повод 24 май

Дружеството на писателите в Русе и Регионална библиотека „Л.Каравелов“ организират литературно четене по повод 24 май – Празника на славянската писменост и култура. То ще се състои на 22.05 (понеделник) от 17:30 ч. във фоайето на втория етаж на библиотеката. Авторите ще представят новите си книги, публикации в списания и алманаси, както и най-новите си творби. Традиционно в навечерието на празника ще бъдат приети и нови членове на дружеството.

Издателство „Гаяна“ ще зарадва почитателите на словото със свой щанд. Ще можете да се запознаете с много от изданията ни, да разгледате най-новите от тях и дори да поговорите с някои от авторите. Ще можете да попълните колекцията си с липсващите ви заглавия, както и с броеве на списание „Дракус“. А ние ще се погрижим да има и приятни изненади.

Работим по ФОСИКЪР от Александър Белтов

Работим по ФОСИКЪР от Александър Белтов.

Представяме ви корицата:

Редактор: Йорданка Белтова
Коректор: Виктория Каралийчева
Художник: Гергана Грънчарова
Предпечат: Кети Илиева, Явор Цанев
ISBN 978-619-7354-30-0

 

Мрежата е мъртва и несанкционираният достъп до нейните остатъци е забранен със закон. Дръзналите да вършат това за пари наричат „фосикъри“. Те са престъпници и биват преследвани от властите. За да бъдеш фосикър обаче, трябва да си готов на всичко…

Но дали това е достатъчно?

 

ПАЯКЪТ И ОСАТА / Димитър Цолов

 

Баба е Паяк – Нишки от Спомени
седнала в ъгъла тихо плете,
в малката кухня – Царство на Огъня
сенки танцуват по бледо лице…

 

– 1 –

Портичката глухо изскърца, когато мъжът я бутна с потна ръка и макар че този едва доловим звук нямаше как да бъде чут от бабата вътре в кирпичената къщурка, сърцето му подскочи бясно, а до слепоочията му сякаш се допряха двете половини на нажежено менгеме. Мъжът облиза ивичката пот, стекла се по горната му устна, и приведен, заситни към измазаната с глина стена, току под стъкленото око на тясното прозорче, което вече блестеше с мътна газена светлина.

Помисли си, че изминаването на тези няколко метра е най-рисковият момент, но даже и да го зърнеше, бабата едва ли щеше да има време да се подготви за отбрана. И да успееше да залости паянтовата врата, резето не би могло да спре сто килограмовото му тяло, а дори да се развикаше, дори и да се скъсаше от крещене, най-близкият жив човек – един спаружен старец – обитаваше подобна съборетина чак от отвъдната страна на баира, в тази забравена от Бога махала. Внимателно беше проучил всичко – почти цяло денонощие след бягството се луташе из пущинаците. Не чу бясно лаещи кучета, усетили киселата му миризма на уплашен див звяр, видя само по една проскубана козичка и по няколко още по-окаяно изглеждащи кокошки пред стопанските пристройки към къщичките на двете самотни души. Реши първо да се отбие при старата, а когато свърши там да навести и дъртия пръч.

Мъжът се потеше обилно като всеки човек с нечиста съвест, въпреки че температурата в отиващия си есенен ден беше паднала доста по-ниско от обичайното за сезона. Нямаше термометър, с който да я измери, но вкочаненото му тяло под мърлявия болничен халат не се нуждаеше от такъв, за да определи, че градусите се колебаят някъде около нулата или малко над нея.

Представи си как надига шише с домашна ракия, а течността като огнена змия пълзи във вътрешностите му и несъзнателно примлясна. Първата работа, която щеше да направи, като влезеше при бабата, беше да подири нещо за пиене. Не изпитваше глад, само неистова жажда за алкохол, въпреки че не беше слагал залък в уста от вчерашния постен болничен обяд, малко преди да избяга.

След като припадна в предварителния арест, където лежеше в очакване на вече не помнеше коя подред присъда, го приеха за наблюдение в неврологичното отделение на градската болница. Оставиха го в най-обикновена стая, не като ония в затворническите лазарети с масивни решетки по прозорците, откъдето нямаше измъкване. Фасулска работа се оказа да инсценира нов припадък – цаката беше наистина да си причини нараняванията, заблъска глава в металната табла на кревата, докато ситни капчици кръв се разпиляха по нея като макове от картина на импресионист и когато шашардисаното ченге, охраняващо пред вратата влетя вътре и се защура край него в очакване на някой от персонала, мъжът успя да го стисне за гушата със свободната си от белезницата ръка. Болницата беше разположена в покрайнините на градчето, през горичката, разпростряла се под прозореца на стаята, директно можеше да се излезе в планината.
Понатърти петите си при скока от втория етаж, но опадалите листа, натрупани като изгнил килим, все пак го предпазиха от по-тежки травми. Виеше му се и свят след поредното сътресение, ала както често обичаше да си повтаря – без болка няма наслада.
Не се съмняваше, че полицейски потери ще завардят пътищата и усилено ще го издирват, обаче планината беше голяма и щеше да му осигури достатъчно време да се позабавлява, преди да го заловят отново.

Такива мисли се въртяха в главата на мъжа, докато предпазливо натискаше старинната метална брава, за да провери дали е заключено. Някак не на място стоеше тя, с изящно извитото си, покрито от ръжда тяло, върху скованата от груби дъски врата. Езичето ѝ като змийски зъб се надигна от ложето си със злокобно стържещ звук и мъжът прекрачи в сумрачно помещение върху утъпкан пръстен под, по който хаотично бяха разхвърляни чергички. Цветовете им не можеха да се разпознаят на оскъдната светлина, процеждаща се от газената лампа. Тя беше сложена върху кръгла ниска масичка точно под прозореца, както мъжът беше забелязал отвън, а до нея нещо тумбесто, завито най-вероятно в бяла кърпа с червена шевица по ръба, но в момента изглеждаща мръсно сива, с индигово синкав шев, излъчваше аромат на прясно изпечена пита. От това ухание ноздрите му се раздвижиха като крилца на комар, а устата му се напълни със слюнка. Мъжът долови и някаква по-тежка сладникава миризма, която обаче не можа да разпознае. До стената срещу прозореца се обтягаше дървен одър, покрит с чергици, подобни на ония по пода. Две трикраки столчета, килнали се край масичката, завършваха спартанската мебелировка.

Основното помещение преминаваше в друго чрез късо коридорче, откъдето в момента се чуваше метално потракване на разместени гьозове, чаткащо прихлопване на маши, разбъркващи жарава, и нахлуваше приятна топлина.

Печка, най-вероятно „циганска любов“, предположи мъжът и с лека пружинираща походка на рис се запромъква натам.

По опушените стени на кухничката танцуваха сенки от уютно припукващия в печката огън, а тя наистина се оказа „циганска любов“. Бабата, приведена над нея, разбъркваше с груба дървена лъжица нещо (трици за кокошките, предположи мъжът), което вреше в голяма тенджера, придобила цвета на въглен от дългогодишната употреба. Въпреки че върху тялото ѝ имаше доста излишни килограми, движенията ѝ бяха учудващо леки – все едно паяк тъчеше мрежата си в ъгъла на прашно мазе, където времето е спряло завинаги. Мъжът не знаеше откъде му хрумна точно това сравнение, но едрият задник на старицата, под излъсканата от носене кафява пола, му заприлича именно на закръглено месесто коремче на гигантски паяк. До тенджерата весело бълбукаше боб в глинено гърненце и стомахът му изръмжа като задавена бензинова резачка.

В този миг бабата се обърна, а спокойните ѝ тъмни очи под забрадката с цвят като на полата останаха същите, без никакъв белег на уплаха. Това учуди мъжа, дори го подразни малко – той обичаше страха на жертвите си, поглъщаше го като лепкав сок, който опиваше ума му така както дори най-лютата домошарка не можеше. Напротив, сам усети едно гъделичкане, много подобно на страх, да се заражда в областта на слънчевия му сплит – не обичайната нервност, съпровождаща набезите му, а точно страх, което допълнително засили раздразнението му. Защото дългият затворнически стаж го беше научил, че страхът е пагубен в джунглата, наречена Живот.

Бавно бръкна в джоба на болничния халат и напипа хладната дръжка на пистолета Макаров, който беше присвоил от ченгето по време на бягството си. Реши все пак поне за момента да не го вади на показ – щеше да изглежда като признак на слабост, а той – сто килограмовият дангалак нямаше намерение да показва такава пред дъртата дебелана. Заложи на дълго упражнявания ококорен поглед и още по-обиграния скърцащ полушепот, който винаги докарваше до ужас жертвите му:

– Ха си гънкнала, ха ти прерязах гърлото!

 

Бабата продължи да го изучава, все така невъзмутима, с дървената лъжица в месестата си ръка, стори му се даже, че в ъгълчето на устните ѝ се появи зачатък на усмивка, но изчезна почти веднага – досущ резка, издълбана с клечка в пясъка на морски плаж и след секунда отмита от пенеста вълна. После очите ѝ сякаш се напълниха с мрак, а тревожното гъделичкане, което беше усетил в предишното помещение, се засили.

– Не ми говори тъй, момче, имай срам от годините ми! – гласът ѝ се оказа изключително напевен. – Още сутринта те видях да обикаляш тъдява като лисугер около курник! Може да съм стара, но очите ми не са за изхвърляне, с годините започнаха да виждат дори по-добре в далечината! Не ме интересува от кой бягаш и защо си се запилял из нашите пущинаци! Мога да ти предложа единствено храна, пари нямам, пенсийката ми отиде за илачи и продукти за зимнинка!

Мъжът се ухили нервно.

„Можеш да ми предложиш и друго нещо освен храна или пари, бабишкеро!“, искаше му се да ѝ каже. „Вярно е, твърде старичка и разплута си за моя вкус, но на харизания кон…“

Ала прогони тези мисли от главата си и гласно попита:

– Ракия имаш ли ?

Какво пък, щеше да разнообрази играта, като в началото си поиграе на Кроткия Гостенин. Това можеше да увеличи удоволствието по-късно.

– И ракия ще се намери, момче…

 

– 2 –

Меките залъци от питката, върху които мъжът намачкваше подлютено козе сирене, заизчезваха в устата му с плашеща бързина. Пръски боб чорба се стичаха по четинестите му бузи, докато шумно сърбаше, а адамовата му ябълка подскачаше като ударена билярдна топка. От време на време прокарваше с по някоя глътка от едно прашасало лимонадено шише и силната ракия превръщаше дъха му в огнено дихание на дракон.

Бабата го гледаше, приседнала до него на трикракото столче, учудващо издържало тежестта ѝ, и нареждаше:

– Яж момче, яж да събереш силици… ще ти трябват… хапни си и туршийка… хубавка е, парена… яж, момче… и се готви за болката…. много болка съм ти приготвила…

– Как… – мъжът се задави посред хапката и мъчително се закашля. Очите му почти изхвръкнаха от орбитите, но това не беше погледът на закоравелия рецидивист, който безотказно хипнотизираше жертвите му.

Сторило ли му се бе или бабата наистина изрече последните думи. Все още кашлящ, с хвърчаща от устата му храна и поаленели страни, мъжът се опита да надникне зад спокойния, изучаващ го поглед и пак видя едва загатнатия влудяващ намек за веселост, който преди малко го беше учудил и (защо да се лъже) уплашил.

Изведнъж чертите на старческото лице се разлюляха, сякаш отразени във водите на спокойно езеро, раздвижени от моментен порив на вятъра, а в носа му като тежък облак нахлу оная странната сладникава миризма.

Бледият, подобен на тесто овал под забрадката се покри с мъхеста кафеникава козина, двете тъмни очи се умножиха до осем с кобалтово син цвят и се наредиха в полукръг. Бузите се разтеглиха до чифт клюновидно извити челюсти, върху които седефено блеснаха дребни остри зъбчета.

 

Мъжът изкрещя, изпускайки лимонаденото шише. То тупна с глух звук на пода, който се сля с плющящия съсък на белезникавата струйка, изхвърчала в същия миг от уродливата паст на кошмарното създание. Течността го уцели в основата на носа, разпръсна се като фин аерозол, микроскопични капчици попаднаха и върху роговиците му. Поразените тъкани засъскаха, сякаш заляти с киселина, а мъжът захлупи с шепи лицето си и нададе вой. Не беше предполагал, че на този свят може да има такава болка. Оная, която изпита, когато стомашната му язва се спука на осемнадесет, беше като леко пошляпване с обтегната ластичка, в сравнение с тази.

– Глупаво момче! – звънкият глас на бабата/Създанието нахлу някъде от далечината и проби през истеричните му писъци. – Не се влиза така в дома на Омайница…

 

– 3 –

…оплетен в сребристи нишки, ефирни като лунна светлина, лепкави като захарен памук, здрави като стоманени въжета, мъжът е изгубил представа за времето. Не знае дали са изминали секунди/минути/часове/дни/години/векове… това вече няма значение. Не вижда – обгорените му очи са споени с гурелив клей – но усеща движенията на Създанието, обикалящо в кръг около него. Създанието продължава да вае скулптурата си от човешка плът и магическа коприна. Всеки допир дарява мъжа с болка толкова ужасна, че той се моли сърцето му да спре, за да прекъсне агонията.

– Времето е Отровен Паяк, който тъче Мрежата на Забравата пред Входа на Пещерата на Спомените! – не би трябвало да чува тези думи, просто защото Създанието едва ли има говорен апарат, с който да ги оформи, но те се разливат с кънтене в главата му като тревожен камбанен звън. – Споменът е Муха, която рано или късно бива принесена в Жертва на Паякът Време.

„Аз не съм Муха!“, иска му се да изкрещи. Винаги е гледал на себе си като на Оса. Осата е изящно и опасно създание. Осата парализира с отровата си. Осата може да ужили многократно и след това няма да умре безпомощно като нещастната пчела. Осата не се страхува от паяка, напротив, даже паякът може да се превърне в храна за Осата.

Мъжът е раздал много отрова през годините. Научил се е да забива жилото си безпощадно и да преживява от чуждото страдание. Сега се е озовал на мястото на жертвите си в лапите на хищник, по-страшен и по-коварен от него, и осъзнава, че няма измъкване…

…усеща различно докосване, сякаш Създанието погалва клепачите му с мъхестото си пипало. Сълзенето и паренето изчезват, мъжът отново може да вижда. Болката, изпепеляваща всяка частица от тялото му, също се отдръпва.

Пред погледа му изплува спокойното лице на старицата. Трикракото столче скърца под пищната ѝ плът, но геройски удържа. Мъжът се опитва да протегне ръка, да стисне тлъстата гуша, както е направил с ченгето в болничната стая, но не успява да помръдне.

– Много чернилка има в душата ти, момче – проговаря бабата – и много ще страдаш поради тая причина. Кажи ми, още ли не разбираш?

В този момент мъжът…

…разбира, че познава това лице – вярно, не толкова натежало и пухкаво, обаче тъмните очи, трапчинките на бузите, контурите на носа… са същите… Умът му премахва следите, причинени от възрастта, все едно изработва мисловен фоторобот и той вижда лицето на малкото момиченце, което подмами, отвлече и удуши преди шест години, през един от кратките си престои навън от затвора.

 

 

Голяма пушилка се вдига тогава, месеци наред медиите тръбят за изчезването на детето, постепенно обаче случаят утихва и потъва в забрава. Полицията на практика е с вързани ръце, не знае дали става въпрос за отвличане или убийство, защото така и не намира телцето, което мъжът е скрил в една стара канализационна тръба. Нито една следа не води към него – преди да го убие, той не е познавал момиченцето, избрал го е случайно, просто моментна прищявка. След това извършва нещо дребно, заради което отново го тикват вътре и се измъква сух.

Тази най-строго пазена тайна е оставил в едно мрачно ъгълче на разума си и никога на никой не я е откривал. Направи ли го е все едно да подпише смъртната си присъда – в затвора убийците на деца не преживяват дълго.

– Вече си разбрал – изрича старицата. – Дъщеря ми, майката на малката, се самоуби преди две години, мъката я съсипа. Усещаше, че детенцето ѝ е мъртво, въпреки че полицаите не изключваха и възможността да е отведено в чужбина. Няма труп, няма убийство, нали така? Аз, обаче знаех – видях те в очите на внученцето ми, когато го удуши… То имаше Дарбата, готвех се да му предам уменията си, щерката така и не успя да ги прихване, а ти разруши всичко… Ти ми отне двете най-скъпи същества на тоя свят… Много усилия положих да вляза в дирите ти…

Мъжът слуша и осъзнава, че бягството му от болницата бе станало твърде лесно – успя като на шега, после краката му сякаш сами го бяха довели до тая останка от някогашно планинско село.

Паякът коварно е тъкал мрежата си, а Осата самонадеяно и глупаво най-накрая се беше хванала в нея…

Докато бабата говори, чертите ѝ отново започнат да се размиват.

Паякът бавно се показва от сенките.

Мъжът започва да крещи.

Болката го обгръща и нищо друго вече няма значение…

 

~ ~ ~

Разказът е награждаван в конкурс на списание Дракус.

ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

ИЗДАТЕЛЯТ НА ИЗДАТЕЛСТВО „АРГУС“

Все по-често попадам на текстове, които приличат на съзнателни опити да се изкривят и променят факти около издателство „Аргус“ – онова, първото, истинското, от 1922-а година. Като се започне с леко пренебрегване на истинския издател – собственика Радослав Спасов – и се стигне до това той въобще да не бъде споменаван. Вместо него за „кръстници“, „интелектуални бащи“, а накрая и „основатели“ се обявяват Светослав Минков и Владимир Полянов, които и без това имат своята неоспорима стойност за българската литература и такива излишни преекспонации по-скоро нараняват блясъка на техните постижения.

Веднага цитирам и двамата:

„Наблизо до къщата, в която живеех, се откри нова книжарница на беден млад човек на име Радослав Спасов. Наскоро той бе получил отнякъде скромно наследство и беше решил да вложи парите си в (книжарница). Отбивайки се често в тая книжарница, аз се сприятелих с него и един ден той ми повери съкровената си тайна, че възнамерява да разшири предприятието си в издателство. Необяснимо ми е защо той кръсти издателството с името на стоокия гръцки бог „Аргус“.“

Султанов, Симеон. Насаме със Светослав Минков. – София, Бълг. писател, 1972.

„Предпочитания имаха и някои от издателите. Поне на нас ни провървя, защото скоро намерихме почитател издател, чието име за съжаление съм забравил. Това беше собственикът на книгоиздателство „Аргус“, млад човек, наследил някакви пари от родителите си и решил да стане издател.“

Издателят отпечата още някои книги, преводи от немски, и фалира.“

Полянов, Владимир. Кръстникът на „Аргус“. – В: ФЕП (Фантастика, Евристика, Прогностика), 1989, № 2.

„Както Филип от издателство „Чипев“, и собственикът на „Аргус“ малко мислеше за търговските печалби. Издаваше просто от любов към литературата любими автори и така пласираше парите от малкото наследство. След като издаде и „Ужасът“, сборник преведени от мене разкази от Ханс Хайнц Еверс, а сетне и сборникът „Смърт“, в който влязоха споменатите по-горе мои разкази, издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха.“

Полянов, Владимир. Зад завесата на театъра, литературата и обществения живот. – София, Унив. изд. Св. Климент Охридски, 1997.

Още един цитат:

„Нещо повече, заедно с Владимир Полянов, Чавдар Мутафов и собственика на издателство „Аргус“ Радослав Спасов осигуряват „трасе“ за проникването в България на белетристиката на ужаса и прокълнатите поети.“

Биографии на българските писатели, изучавани в училище. 2. изд. В.Търново, Слово, 1995.

Очевидно е кой е собственикът на издателството. Но е очевидно и друго – този рядко споменаван човек е дал всичките си пари, при това заради своята любов към литературата и това го прави особено ценен радетел за нашата книжнина по онова време, защото без него тези заглавия нямаше да бъдат издадени.

Въпреки това все по-често той не е споменаван – за сметка на неточната информация, че издателството е основано от Минков и Полянов. Забелязва се и още една тенденция – упоритото тиражиране на твърдението, че според някакъв известен руски учен и библиограф – Евгений Харитонов – „Аргус“ е първото в света издателство, специализирано за фантастика. Много бих се радвал това да е действително така. Наистина. И не твърдя, че не е вярно. Но не мога да считам за достоверен източника и да приема за „изтъкнат библиограф“ автор, който не е наясно, че името Владимир Полянов е псевдоним и това не е посочено в труда му (Болгария фантастическая, Аргус, 2003). Изумително непрофесионален пропуск в библиографията, издадена от… новото издателство „Аргус“ – същото, което претендира, че е възродило истинското издателство „Аргус“ на Минков и Полянов. При това редактор е самият Александър Карапанчев – основателят, решил, че може да присвои името на „Аргус“ за новото издателство. Човекът с претенции, че е „наследник“. Не смея да задълбавам в цялата библиография Болгария фантастическая – неточностите започват още с първото описание, в което абсурдно представят вече нашумелия и награждаван по него време Маргарит Абаджиев като „есть вероятностъ, что это псевдоним“. Пред това посочването на моя сборник разкази от 96-а година „Избраникът“ за роман е невинна грешка.

Същият Александър Карапанчев се позовава на въпросния „известен руски критик и библиограф“, което при условие, че самият той му е бил консултант и редактор е смехотворно, защото реално се позовава сам на себе си. Подадената информация се връща обогатена като мнение на „известния учен“ (по него време на 31 години). Веднага лъсва интересът на „наследника“ на „първото издателство в света за фантастика“ – и понеже не го устройва то да е на неизвестния Радослав Спасов – постепенно и упорито се изкривяват фактите, за да представят Минков и Полянов като основатели. Държа да отбележа, че напоследък и Полянов се споменава все по-рядко.

Ето един пример как полека започва да се променя информацията:

БГ-Фантастика http://bgf.zavinagi.org/: Издателство „Аргус“ е основано в София от Светослав Минков и Владимир Полянов през 1922 г. Финансирано е от неговия собственик Радослав Спасов. Съществува само една година.“

Собственикът само финансира. Но тук все още му е позволено да има някаква връзка със собственото си издателство…

Очевидно е, че г-н Карапанчев е запознат с фактите, но предпочита да лансира версията, омаловажаваща ролята на Радослав Спасов:

Александър Карапанчев, В компанията на Аргусите, декември 2002 г. „Аз съм книгоиздателство „Аргус“. Парите за мен даде младият Радослав Спасов, който беше получил скромно наследство, а пък мои интелектуални бащи станаха писателите Светослав Минков и Владимир Полянов.“

(Колко да е млад Радослав Спасов, при положение че по него време Минков е на 20, а Полянов на 23 ? Внушението, че той е млад, а те са писатели, „интелектуални бащи“ е натрапчиво, да не говорим, че вложеното наследство, благодарение на което излизат първите им книги, е наречено „скромно“.)

Карапанчев направо избягва да спомене Радослав Спасов, като в издание, на което е редактор и издател едновременно, четем:

„Болгария фантастическая“: Минков, Светослав Константинов. В 1922 г. вместе с В. Поляновый организировал первое в мире издательство, ориентированное на фантастику – „Аргус“.“

„Болгария фантастическая“: Полянов, Владимир „Вместе со Св. Минковым основал в 1922 г. первое в мире издательство фантастики „Аргус“.“

Но пък не пропуска да вмъкне за себе си:

„Болгария фантастическая“: Карапанчев, Александър „В 1992 г. стал одним из организаторов издательсства „Аргус“(по существу, ето возрожденный проект 1922 г. С. Минкова и В. Полянова)“

Поглеждаме в Уикипедия за издателство Аргус: „Учредено е от Александър Карапанчев, Светослав Николов и Димитър Ленгечев на 9 декември 1992 г. (По-точната дума може би всъщност е „възстановено“ – издателството е наследник на първото българско издателство за фантастика „Аргус“, основано през 1922 г. от Светослав Минков и просъществувало само една година.)“

Забелязва се, че „наследниците“ не са се погрижили да има отделна информация за оригиналното, истинско издателство „Аргус“ в Уикипедия. Също, че вече се посочва само Минков. Оттук нататък е лесно такава „информация“ да се тиражира от журналистите.

Ясно е и че точно Карапанчев е искал новото издателство да присвои името на оригинала:

През очите на фантаскопа, Александър Карапанчев: Много пъти съм съжалявал, че тогава не му (Светослав Минков – бел.авт.) зададох въпроси, които ме вълнуват сега. Да речем, за книгоиздателство „Аргус“, съществувало през 1922 година в София. Негови интелектуални бащи стават тъкмо Владимир Полянов и Светослав Минков, едва измъкнал се от т.нар. тийнейджърска възраст. Кой да им каже, че доста по-късно този „Аргус“ ще бъде обявен от известния руски библиограф Евгений Харитонов за първото в света издателство, специализирано за фантас тика!? И кой да каже на моя милост, че през ноември `92 аз ще предложа така да се кръсти фирмата, която създадохме заедно с един друг Светослав (Николов) и Димитър Ленгечев?“

Залитанията на желанието за прикачване към Светослав Минков и заявяване на „наследственост“ или „връзка“ с него преминават дори в странни текстове, представени като спомени на 12-13-годишния Карапанчев:

„През нощта се събуждах на три-четири пъти и нечий глас повтаряше глухо, тежко в главата ми: „Минков почина… Светослав Минков почина…“ Казах си, че между мен и създателя на „Дамата с рентгеновите очи“ съществува по-плътна връзка. – Александър Карапанчев. През очите на фантаскопа (публикуван многократно).

Не искам да затрупвам читателите с примери – вярвам, че картинката е ясна. Съвременната журналистика често тиражира смляна и непроверена информация, затова горните неточни данни се срещат вече на много места. Светослав Минков и Владимир Полянов не се нуждаят от донагласяне на факти, поради простата причина, че са стойностни автори и без да са основатели, било то и на „първото в света издателство за фантастика“. Интерес от това има някой друг. Ще добавя само, че споменатият по-горе г-н Карапанчев е известен с „литературните си мистификации“, като най-крещящ е примерът с измисленото от него несъществуващо писмо от Нийл Геймън, което публикува като рекламна анотация на гърба на своя книга. За жалост, текстове на въпросния „мистификатор“ се вземат насериозно и се ползват небрежно като документални източници.

Непростимо е да се забравя, пренебрегва и крие името на човека, който е вложил средства и усилия, създал е издателство и е направил възможна появата на първите български фантастични книги. И това само за да се прикачи някой към едни наистина значими имена. Сякаш копирането на фирмата „Аргус“ не е достатъчно.

Ще ми се да повторя думите на Полянов: „издателството фалира и издателят остана само със своята любов към литературата и със заслугата, че може да бъде споменаван, щом стане дума за младите автори, които му сътрудничеха“. И да допълня, че не само може, а трябва да се споменава името му.

В заключение:

Без много да се рови, човек може да открие, че Радослав Спасов е издателят и собственикът на издателство „Аргус“ и е посочен като такъв от Светослав Минков и Владимир Полянов.

А истинското име на Владимир Полянов, мили известни библиографи, е Георги Иванов Тодоров. Задължително е да споменавате това (особено в библиография), а редакторите и издателите на вашите трудове също да го знаят, пък после да опитват да се кичат с титлата „наследници“.

 Явор Цанев

Бонус:

корицата на книгата на г-н Карапанчев, с измисления цитат от Нийл Геймън…

Любезни колега Карапанчев!

… Не от вчера знам, че стиховете са нещо чупливо.

Но след като прочетох вашата сбирка „Топлото ключе на живота” (поздравления за хубавия превод!), аз стигнах до още няколко извода – все различни и все интересни.

Един от тях е: ако ние, днешните англо-американци, можехме да пишем поезия като вас, българите, отдавна да сме кацнали на Марс. И то не само както класиците Едгар Бъроуз и Рей Бредбъри…

С цялото ми уважение: Нийл Геймън

Минеаполис, щатът Минесота

 

 

 

ДРАКОНИТЕ КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО / Явор Цанев

– Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не препятствия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.

Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново… само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.

– Аз обаче ще го докажа! – заяви накрая пътешественикът, като не можа да измисли друго. Когато бродиш с дни сам по света, имаш нужда да поговориш, да поспориш, ако щеш – да се скараш с някой жив човек.

Ханджията го погледна изпод вежди, вдигна рамене в неопределен жест – нещо между „все тая“, „ти си знаеш“ и „що се занимаваш с глупости“. Посетителят се замисли, че май за първи път се случва някой да не желае да спори по темата. Огледа се отново, съвсем безцелно. Нищо интересно не се закачи за погледа му. Най-обикновена крайпътна странноприемница. Можеш да похапнеш, да пренощуваш, да пийнеш от виното.

– Значи и ти смяташ, че земята е кръгла? – попита.

– Че каква да е? – повдигна вежди в недоумение ханджията.

Направо имаше чувството, че се подиграва.

– А можеш ли да го докажеш? – премина в настъпление пътешественикът. Не можеше ей така да остави да омаловажат усилията и всичкия път, който бе изминал, за да докаже твърдението си.

– Мога, но защо е необходимо, то е ясно…

Посетителят за пореден път нямаше какво да каже. Чувстваше се като пълен глупак. Това изглежда беше някакъв кръчмарски номер. Какъв точно, още не разбираше.

– Виж… – започна той, но го прекъснаха.

– Изчакай още малко и доказателството само ще дойде – да го видиш с очите си – изтърси ханджията. След това се измъкна иззад тезгяха и се запъти към изхода. Посетителят проследи тромавата му походка, после едрото тяло се измъкна през вратата и отвън се чуха шумове.

Въпреки че все още се чувстваше глупаво, пътешественикът не се стърпя и доближи до прозореца. Видя ханджията да мъкне ведро с вода и да го излива в голяма опушена каца. Изглежда шумовете, които периодично се чуваха, бяха при ваденето на водата от кладенеца зад постройката. Дузина пъти ханджията прекоси видимата през прозореца част и изля ведрото в кацата. Пътешественикът я бе забелязал още при пристигането – стоеше, неясно защо, встрани и доста далеч от странноприемницата. Бе решил, че е там, за да подканя минаващите да опитат от виното. Сега разбираше, че служи за нещо друго.

Ханджията застана с ръце на кръста и се зазяпа в небето. Посетителят изчака малко, после сам излезе и се приближи. Вдигна поглед, но в първия момент не забеляза нищо. После, проследявайки посоката, в която гледаше другият, видя една малка точка, която доста бързо нарастваше. За няма и минута вече беше петно, което се движеше насам. След още малко, се различаваше и какво е. Погледна плахо към ханджията, но той явно въобще не се притесняваше, че към тях лети страховит дракон.

 

* * *

Драконът се спусна, разперил мощните си криле и тупна тежко до кацата, като вдигна обилно прахоляк. Заклати енергично глава към ханджията, а онзи се ухили, сякаш пред него не е огромно чудовище, а някакво пухкаво пале, което му се радва. Пътешественикът бе замръзнал и не смееше да помръдне. Само местеше очи от дракона към ханджията и обратно. Това тук не беше за вярване.

Огромното същество се надвеси над кацата, отвори зловещата си паст и я нагласи над отвора. После с ужасен звук направо вдиша водата, тя се надигна и се вля в устата му, забравила за съществуването на земното притегляне, а тежката каца дори се заклати, сякаш се кани да я последва.

– Ох, много бях ожаднял – проговори драконът и пътешественикът буквално падна по задник на земята.

Ханджията се разсмя и му подвикна:

– Нали искаше доказателство – ето ти, какво се уплаши…

– Аз ще опитам да дремна малко, преди да продължа – докато слънцето е високо горе – заяви драконът, без въобще да обръща внимание на уплашения човек.

– Добре, добре – усмихна му се ханджията, после протегна ръка да помогне на пътешественика да стане. Той беше пребледнял и очевидно още не можеше да повярва на очите си. И как да повярва, че драконът заобикаля страннопримницата и земята под тях  се разтърсва леко, когато поляга да дремне…

– Хайде, да се прибираме вътре – подкани го ханджията и го поведе, придържайки го над лакета, сякаш имаше опасност пак да тупне на земята.

– Какво беше това? – успя да попита все пак накрая пътешественикът, когато седна и допълниха чашата му с още вино.

– Дракон – простичко отговори ханджията и очите му се смееха. Личеше си, че искрено се забавлява.

– Видях, но…

– Всеки ден минава оттук, не се бой, нищо лошо няма да ни направи.

Пътешественикът отпи от виното. Още беше шокиран.

– Нали искаше доказателство? – очите на ханджията още се смееха.

– Не разбирам… – промълви посетителят.

– Сега ще ти разкажа. Накратко – този дракон е малко по-особен… Освен че може спокойно да разговаря с нас, има и друга особеност. Още от малък той има страх от тъмното.

Пътешественикът се задави и тупна чашата в тезгяха. Чак сълзи му избиха, а глътката вино премина мъчително. Нещо залепна дълбоко в гърлото му и не можеше да си поеме дъх. Едва когато месестата ръка на ханджията го потупа по гърба, успя да възстанови дишането си.

– Добре ли си?

– Как така страх от тъмното? – вместо отговор попита изуменият пътник.

– Така – страх, като при хората, но при драконите, както се вижда, всичко е в по-големи размери – ханджията се ухили отново. – Мога само да си представям колко по-голям  е страхът му от тъмното…

– Не разбирам… – промълви отново посетителят.

– Просто не може да остане на тъмно. Страх го е и това е.

– Ама как…

– Затова лети по цял ден – за да не залезе за него слънцето – тук спира и си почива, след час ще тръгне отново, а утре, по това време, пак ще се появи – просто лети на запад и не позволява на слънцето да се скрие и да го остави сам в мрака.

Пътешественикът стоеше смаян. Откакто бе влязъл тук, се чувстваше все по-глупаво и по-глупаво. Това беше някаква шега, но нали с очите си видя дракона? Ама че история!

– Ама как така… – опита да обобщи чутото и изведнъж му просветна.

Ханджията се усмихваше срещу него.

– Нали искаше доказателство – ето ти го!

– Ама това…

– Върви го питай, ако искаш, но аз не бих му пречил на дрямката – колкото и да е добър, сега е уморен и едва ли ще се радва да го разбудят.

Пътешественикът отказваше да възприеме чутото, но то все пак се наместваше внимателно в мислите му и той взе да осъзнава какво точно му говорят.

– Значи… лети по цял ден на  запад, изпреварва залеза и не дава на слънцето да се скрие…

Ханджията кимаше, ухилен до ушите.

– И на другия ден е пак тук?

– Можеш да останеш и сам да се увериш.

– Значи това, което се опитвам да направя аз от месеци, той го прави всеки ден? Идеята, която се опитвам да докажа, може да схване всеки, който просто отседне тук?

Не изглеждаше, че усмивката на ханджията може да се разтегли повече, но тя все пак го направи.

– Ама че работа… – пътешественикът заклати невярващо глава, но по-скоро защото не искаше да приеме, че е изминал напразно всичкия този път. Какъв смисъл има да продължава, след като доказателството дреме зад странноприемницата?

Изгълта на един дъх останалото в чашата и я тупна в тезгяха. Загледа се през прозореца натам, където щеше да залезе слънцето довечера.

– Земята винаги е била кръгла и не се е интересувала какво мислят за нея – подхвърли мъдро ханджията и му доля още вино.

~ ~ ~

Резултати от гласуването за Еврокон 2017

Резултати от гласуването за Еврокон 2017

(информацията е от официалния сайт – http://bg.eurocon2017.eu/)

Най-добро литературно произведение

“Писъци” – Horror Writers Club LAZARUS: 2140 точки
“Home, sweet home!” – Явор Цанев: 1760 точки
“451 градуса по Бредбъри” – сборник: 1643 точки
“ПО крилете на гарвана” – сборник: 1586 точки
“Сказания за Ледената планина” – Александър Драганов: 1396 точки

Най-добро художествено (арт) произведение

Корица на “Писъци” – Петър Станимиров: 2234 точки
Корица и илюстрации към “Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Петър Станимиров: 2079 точки
Корица на “Езикът на ножовете” – Дияна Нанева: 1863 точки
Корица на “Контакт” – Светлозара Доксимова: 1688 точки
Корица на “Призвание герой” брой 5: 1586 точки

Най-добро представление

“Истории от някога”: 566 точки
Фестивал “Дни на фантастичното”: 546 точки
Фестивал “Таласъмия”: 544 точки
Изложба “Валкирия” – Петър Станимиров: 480 точки
Stalker LARP VIII: Спиралата на времето: 339 точки

Най-добър фензин

ShadowDance: 492 точки
Електронно списание “Фентернет”: 345 точки

Най-добро произведение за деца

“Пръстенът на нибелунга. Зигфрид” – Елена Павлова: 2115 точки
“Добросъците” – Никола Райков: 1942 точки
“Мина и тайната на магиите” – Весела Фламбурари: 1719 точки
“Българ. Книга-игра 3. Междузвезден унищожител” – Неделчо Богданов, Ал Торо: 1629 точки
“Бъди ми приятел” от Юлия Спиридонова – Юлка: 1565 точки
Малките магьосници от О-III: Принц Храбър и Небесното кралство. Произшествие второ – Диляна Крусева: 1116 точки

Най-добра интернет публикация, различна от фензин

Цитаделата: 2018 точки
Блог на списание “Дракус”: 1950 точки
Библиотека Хипертекст: 1646 точки
SciFi.BG: 1546 точки
Блог на Човешката библиотека: 1190 точки

Най-добър писател

Явор Цанев: 2548 точки
Сибин Майналовски: 2500 точки
Бранимир Събев: 2060 точки
Елена Павлова: 1635 точки
Александър Драганов: 1482 точки

Най-добър художник

Петър Станимиров: 2178 точки
Дияна Нанева – Functional Neighbour: 1746 точки
Даниел Атанасов – “Сатанасов”: 1444 точки
Димитър Стоянов – Димо: 1247 точки
Калин Николов: 860 точки

Най-добър издател

ИК Бард: 2030 точки
Сиела: 1988 точки
Gaiana book and art studio: 1986 точки
Artline Studios: 1952 точки
ИК “Колибри”: 1894 точки

Най-добър популяризатор на фантастика

Явор Цанев: 2323 точки
Екипът на ShadowDance: 1941 точки
Александър Драганов: 1570 точки
Екипът на Инициатива ФендъмБГ: 1298 точки
Калин Ненов: 1093 точки

Най-добро периодично издание

Списание „Дракус“: 2246 точки
Сборище на трубадури: 1573 точки
Списание Книги-игри: 1419 точки
Списание “Тера фантастика”: 1367 точки
Ко-миксер: 895 точки

Най-добър преводач

Елена Павлова: 1693 точки
Светлана Комогорова – Комата: 1500 точки
Иван Атанасов – Deadface: 1441 точки
Александър Драганов: 1303 точки
Коста Сивов: 938 точки

Награда за дебют

Александър Цонков – Lostov: 3215 точки
Хараламби Марков: 2870 точки
Живко Петров: 2291 точки
Иван Величков: 1933 точки
Даниел Иванов: 1818 точки
Дамян Д. Рейнов: 1731 точки

Гранд-майстор на фантастиката

Според изискванията на ESFS официалните номинации на страните за категорията “Гранд-майстор на фантастиката” не могат да бъдат публично обявени преди Еврокон освен от Борда на ESFS.  Победителят в категорията ще бъде уведомен от администриращия екип.