КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Никога преди не бях прекарвала сама Коледа.
Усещането бе странно – да стоя самичка в квартирата, с глава, пълна с призраци, и стая, попила гласовете на миналото. Това е задушаващо чувство – всички предишни Коледи се завръщат в един необуздан калейдоскоп: Коледите от детството, изпълнили къщата с роднини, с елха до прозореца, паричка за късмет, а сутринта – лакомства в чорапите; младежките Коледи, с майка ми и баща ми, войната и мъчителния студ, писмата от чужбина; първата Коледа като пълнолетна, с любим – снегът и очарованието, червеното вино и целувките, разходката преди полунощ в мрака, из побелялата земя, под диамантения блясък на звездите – толкова Коледи през годините!
А сега, първата Коледа сама.
Но не точно в самота, а с чувство за общуване с всички останали, които прекарват сами Коледа – милиони такива – някога и сега. Усещане, че ако затворя очи, няма да съществува минало и бъдеще, а само безкрайно настояще, защото то е всичко, което имаме.
Да, колкото и циничен да сте, колкото и да сте безбожен, да бъдете сам на Коледа ви кара да се чувствате особено.
Така че аз почувствах абсурдно облекчение, когато младият мъж влезе. Нямаше нищо романтично в това – аз съм жена на близо петдесет, стара мома със строга тъмна коса и късогледи очи, които някога са били хубави, а той – хлапе на около двайсет, облечен доста необичайно, с надиплена виненочервена вратовръзка, черно кадифено сако и кафяви къдрици, които ножиците на бръснаря биха пооправили. Женствената линия на дрехите противоречеше на чертите му – строги, остри сини очи и дръзки, навирени нос и брадичка.
Не че изглеждаше силен. Кожата на лицето му бе изпъната и много бледа.
Той нахълта, без да почука, после спря и каза:
– Извинете, мислех, че това е моята стая.
Понечи да излезе, но се поколеба и попита:
– Сама ли сте?
– Да.
– Странно е да си сам на Коледа, нали? Може ли да остана да поговорим?
– Ще се радвам да го направите.
Той приближи и седна до огъня.
– Надявам се, не мислите, че съм дошъл с някаква цел. Наистина мислех, че е моята стая – обясни той.
– Радвам се, че се объркахте, но сте твърде млад, за да сте сам по Коледа.
– Не бих се върнал в провинцията при семейството си. Ще попречи на работата ми. Аз съм писател.
– Разбирам. – Не можах да сдържа лека усмивка. Това обясняваше необичайното му облекло. А младежът се държеше толкова сериозно! – Разбира се, не бива да губите ценно време за писане – намигнах му.
– Нито миг! Семейството ми не го разбира. Те не оценяват неотложността.
– Семействата никога не оценяват естеството на артиста.
– Да, не го правят – съгласи се сериозно той.
– Какво пишеш?
– Поезия и дневник, смесени в едно. Нарича се „Аз и стиховете ми“, от Франсис Рендъл. Така се казвам. Според семейството ми няма смисъл да пиша, бил съм още млад. Но аз не се чувствам млад. Понякога се чувствам като старец, който има да свърши още много неща, преди да умре.
–Въртиш се все по-бързо и по-бързо на колелото на творчеството.
– Да! Да, точно! Вие разбирате! Трябва някой път да прочетете нещата ми. Моля, прочетете ги! Прочетете нещата ми!
Нотка на отчаяние в гласа му и уплашен поглед в очите му ме накараха да отвърна:
– И двамата се държим твърде официално като за Коледа. Отивам да направя кафе. Имам и сливов кейк.
И аз се обърнах, потраках с чашите, сипах кафе в кафеварката. Но изглежда, съм го обидила, защото, като се огледах след малко, се оказа, че си е отишъл. Почувствах се нелепо и разочарована.
Все пак довърших приготвянето на кафето и насочих вниманието си към рафта с книгите. Беше претрупан с томове, за които хазяйката се бе извинила: „Надявам се, че книгите няма да ви пречат, мъжът ми не иска да се раздели с тях, а няма къде да ги приберем. Затова и наемът за стаята е по-нисък“.
– Не ми пречат – бях отвърнала, – книгите са добри приятели.
Само че тези не изглеждаха много приятелски. Взех една напосоки. Или може би странна шега на съдбата ме подтикна?
Като пийвах от кафето и дръпвах от цигарата, започнах да чета очуканата малка книжка, издадена, както бе посочено, през пролетта на 1852 година. Беше предимно поезия – незрели, но живи стихове. Следваше нещо като дневник. Повече реалистичен, по-малко позьорски. От любопитство дали има някакви забавни сравнения, обърнах на записките за Коледа 1851 и прочетох:
 
Първата ми Коледа сам. Имах доста странно преживяване. Когато се върнах в квартирата след разходката, заварих  там жена на средна възраст. Първо помислих, че съм объркал стаята, но не беше така, а след кратък приятен разговор тя изчезна. Предполагам, че е била призрак, но не се изплаших. Харесах я. Обаче не се чувствам добре тази вечер. Никак не се чувствам добре. Никога преди не съм боледувал на Коледа.
 
Текстът бе последван от бележка на издателя:
Франсис Рендъл почива от внезапен сърдечен удар в коледната нощ на 1851-ва. Жената, спомената в последния откъс от дневника му, е била и последният човек, който го е видял жив. Въпреки апела ни да се свърже с нас, тя не го направи. Нейната самоличност остава загадка.

Реклами

Дракус 4/2018

Последният брой на списание ДРАКУС за годината!

СЪДЪРЖАНИЕ

Манолов & Манолов
СПАРТАК. ЛЕГЕНДАТА (откъс)

Лъчезар Йорданов
НАСЛЕДНИКЪТ

Елена Павлова
КОЛЕДНА РАЗМЯНА

Иван Атанасов
ВЕЩИЦАТА ОТ ХЪЛМОВЕТЕ САЙС

Първан Киров
ПЪРВИЯТ ЛОВ

Явор Цанев
ЗЛОСТОРИИ (откъс)

 

КЛАСИКА:
Кейт Шопен
ИСТОРИЯТА НА ЕДИН ЧАС

КОЛЕДЕН БОНУС-РАЗКАЗ:
Розмари Тимпърли
КОЛЕДНА СРЕЩА

 

Корица: Иван Иванов – Йоаний

Дракус 3/2018

Кирил Влахов
ТРЕТА СВЕТОВНА ВОЙНА

Стефан Георгиев
ОТ ЛЮБОВ

Елена Павлова
ГЛИГАНЪТ И ЛОВЕЦЪТ

Евгени Димов
ЗАВИНАГИ

Александър Христов
ДЕЦАТА НА ОГЪНЯ (откъс)

Явор Цанев
ДОМАШНАТА ПРИСЛУЖНИЦА

КЛАСИКА:
Кларк Аштън Смит
ПЕЙЗАЖЪТ С ВЪРБИТЕ

ПОЕЗИЯ:
Кларк Аштън Смит

 

Корица: Иван Иванов – Йоаний

Работим по Колекция Дракус №25 – ЗАТЪМНЕНИЕ от Евгени Димов

Работим по Колекция Дракус №25

и това е сборникът с разкази ЗАТЪМНЕНИЕ от Евгени Димов

 

Не се бой от злото, заключено в твоите мисли.

То е нищожен прахоляк, слюнки на разбита вълна.

Никое зло не може да покълне от човека.

Той може единствено да се превърне в негов инструмент.

Дракус 2/2018

 

СЪДЪРЖАНИЕ:

Виолета Русева – ВИЗУАЛНИ ГРАФЕМИ НА МАГИЧЕСКИ СВЕТОВЕ

Ирена Радева – ЕВА ОТ КВАРТАЛА НА КОМПАНЬОНКИТЕ

Сибин Майналовски – ЗЕЛЕНИЯТ ШАЛ

Калоян Захариев – СИНДРОМЪТ СНЕЖАНКА

Коста Сивов – СЯНКАТА НА МОРДЪР

Явор Цанев – НАЙ-ЧЕТЕНИЯ

 

КЛАСИКА:
Халоуел Хорн – ДИЛЕМА ЗА ИЗМАМНИК

Халоуел Хорн – ЛЪЖАТА

ПОЕЗИЯ:
Стивън Крейн

 

Корица: Иван Иванов – Йоаний

ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ

ЗОВЪТ НА ЛЪВКРАФТ

Разкази от български автори, вдъхновени от Х. Ф. Лъвкрафт

Разкази от отличените в конкурса автори: Александър Макелов, Анна Гюрова, Дамян Рейнов, Даниела Богоева-Гюргакова, Димитър Цолов, Донко Найденов, Евгени Димов, Красимира Стоева, Милен Димитров, Павел Антов, Пенко Живанов, Симеон Трифонов

Бонус разкази от: Бранимир Събев, Елена Павлова, Сибин Майналовски, Явор Цанев

Художник на корицата: Петър Станимиров

Редактор: Кети Илиева

Предпечат: Кети Илиева, Явор Цанев

ISBN 978-619-7354-50-8

216 стр.

Цена: 14 лв.

 

Дракус 1 / 2018

Съдържание:

Дого Танкарт – ОСТРОВЪТ НА ЗАБРАВАТА

Петър Къдъкевлиев – ТРУПЪТ

Иван Атанасов – СНЕЖНИЯ ЧОВЕК

Сибин Майналовски – СРЯДА

Явор Цанев – СИНЪТ НА КОВАЧА

КЛАСИКА

Стенли Уайнбаум – ГРАФИКАТА

 

Тази година на кориците на Дракус ще виждате картини на Иван Иванов – Йоаний.

Повече за него ще може да прочетете в следващия брой.