КОЛЕДЕН РАЗКАЗ

Никога преди не бях прекарвала сама Коледа.
Усещането бе странно – да стоя самичка в квартирата, с глава, пълна с призраци, и стая, попила гласовете на миналото. Това е задушаващо чувство – всички предишни Коледи се завръщат в един необуздан калейдоскоп: Коледите от детството, изпълнили къщата с роднини, с елха до прозореца, паричка за късмет, а сутринта – лакомства в чорапите; младежките Коледи, с майка ми и баща ми, войната и мъчителния студ, писмата от чужбина; първата Коледа като пълнолетна, с любим – снегът и очарованието, червеното вино и целувките, разходката преди полунощ в мрака, из побелялата земя, под диамантения блясък на звездите – толкова Коледи през годините!
А сега, първата Коледа сама.
Но не точно в самота, а с чувство за общуване с всички останали, които прекарват сами Коледа – милиони такива – някога и сега. Усещане, че ако затворя очи, няма да съществува минало и бъдеще, а само безкрайно настояще, защото то е всичко, което имаме.
Да, колкото и циничен да сте, колкото и да сте безбожен, да бъдете сам на Коледа ви кара да се чувствате особено.
Така че аз почувствах абсурдно облекчение, когато младият мъж влезе. Нямаше нищо романтично в това – аз съм жена на близо петдесет, стара мома със строга тъмна коса и късогледи очи, които някога са били хубави, а той – хлапе на около двайсет, облечен доста необичайно, с надиплена виненочервена вратовръзка, черно кадифено сако и кафяви къдрици, които ножиците на бръснаря биха пооправили. Женствената линия на дрехите противоречеше на чертите му – строги, остри сини очи и дръзки, навирени нос и брадичка.
Не че изглеждаше силен. Кожата на лицето му бе изпъната и много бледа.
Той нахълта, без да почука, после спря и каза:
– Извинете, мислех, че това е моята стая.
Понечи да излезе, но се поколеба и попита:
– Сама ли сте?
– Да.
– Странно е да си сам на Коледа, нали? Може ли да остана да поговорим?
– Ще се радвам да го направите.
Той приближи и седна до огъня.
– Надявам се, не мислите, че съм дошъл с някаква цел. Наистина мислех, че е моята стая – обясни той.
– Радвам се, че се объркахте, но сте твърде млад, за да сте сам по Коледа.
– Не бих се върнал в провинцията при семейството си. Ще попречи на работата ми. Аз съм писател.
– Разбирам. – Не можах да сдържа лека усмивка. Това обясняваше необичайното му облекло. А младежът се държеше толкова сериозно! – Разбира се, не бива да губите ценно време за писане – намигнах му.
– Нито миг! Семейството ми не го разбира. Те не оценяват неотложността.
– Семействата никога не оценяват естеството на артиста.
– Да, не го правят – съгласи се сериозно той.
– Какво пишеш?
– Поезия и дневник, смесени в едно. Нарича се „Аз и стиховете ми“, от Франсис Рендъл. Така се казвам. Според семейството ми няма смисъл да пиша, бил съм още млад. Но аз не се чувствам млад. Понякога се чувствам като старец, който има да свърши още много неща, преди да умре.
–Въртиш се все по-бързо и по-бързо на колелото на творчеството.
– Да! Да, точно! Вие разбирате! Трябва някой път да прочетете нещата ми. Моля, прочетете ги! Прочетете нещата ми!
Нотка на отчаяние в гласа му и уплашен поглед в очите му ме накараха да отвърна:
– И двамата се държим твърде официално като за Коледа. Отивам да направя кафе. Имам и сливов кейк.
И аз се обърнах, потраках с чашите, сипах кафе в кафеварката. Но изглежда, съм го обидила, защото, като се огледах след малко, се оказа, че си е отишъл. Почувствах се нелепо и разочарована.
Все пак довърших приготвянето на кафето и насочих вниманието си към рафта с книгите. Беше претрупан с томове, за които хазяйката се бе извинила: „Надявам се, че книгите няма да ви пречат, мъжът ми не иска да се раздели с тях, а няма къде да ги приберем. Затова и наемът за стаята е по-нисък“.
– Не ми пречат – бях отвърнала, – книгите са добри приятели.
Само че тези не изглеждаха много приятелски. Взех една напосоки. Или може би странна шега на съдбата ме подтикна?
Като пийвах от кафето и дръпвах от цигарата, започнах да чета очуканата малка книжка, издадена, както бе посочено, през пролетта на 1852 година. Беше предимно поезия – незрели, но живи стихове. Следваше нещо като дневник. Повече реалистичен, по-малко позьорски. От любопитство дали има някакви забавни сравнения, обърнах на записките за Коледа 1851 и прочетох:
 
Първата ми Коледа сам. Имах доста странно преживяване. Когато се върнах в квартирата след разходката, заварих  там жена на средна възраст. Първо помислих, че съм объркал стаята, но не беше така, а след кратък приятен разговор тя изчезна. Предполагам, че е била призрак, но не се изплаших. Харесах я. Обаче не се чувствам добре тази вечер. Никак не се чувствам добре. Никога преди не съм боледувал на Коледа.
 
Текстът бе последван от бележка на издателя:
Франсис Рендъл почива от внезапен сърдечен удар в коледната нощ на 1851-ва. Жената, спомената в последния откъс от дневника му, е била и последният човек, който го е видял жив. Въпреки апела ни да се свърже с нас, тя не го направи. Нейната самоличност остава загадка.

Реклами