КОЛЕДЕН БОЕЦ разказ от Явор Цанев

 

„Идващи от зората на времето,
преминавайки тихо през вековете,
те живеят своя таен живот…“

 

Острието изсвистя и пискюлът от шапката на Дядо Коледа изхвърча.

Без да чака повече, той се метна настрани и се претърколи по керемидите, които досега старателно пазеше. Едно е да се промъкваш с чувал подаръци и да гледаш да не правиш поразии, друго е да те нападнат и да трябва да отърваваш кожата. Така де – керемидите остават на заден план. Много заден.

Нападателят бе облечен като нинджа, но Дядо Коледа се досети, че е нещо много по-силно и злокобно. Самият факт, че не го усети, вече значеше много. Само това, че случайно се подхлъзна, го спаси да не се раздели с главата си.

Тъмната фигура изникна отново иззад комина и се придвижи с лекота и ловкост, привични само на безсмъртните.

Пак се е появил някой! – се стрелна в замаяната глава на Дядо Коледа и той се опита да пресметне от колко време не му се бе налагало да се бори с подобни същества. Де да беше вярна представата на хората и наистина край него да имаше елени и джуджета… но той бе сам, съвсем сам, открай време сам… освен ако не се появеше някой от тези.

Озърна се – опитваше да се ориентира и проклинаше, че пак се е отпуснал и намалил бдителността си. Винаги се появяваха, минаваха години понякога, но се появяваха отново и историята се повтаряше. Този път бе минало толкова време, че вече сам бе повярвал, че е останал единствен.

Тъмната сянка връхлетя, а острието отново блесна на луната като стоманена светкавица. Премина толкова близо до лицето на Дядо Коледа, че той дори не успя да хлъцне от изненада. Инстинктите му заработиха със закъснение и не успя да хване за дрехите нападателя – ръцете му сграбчиха само празен зимен въздух.

Гадът дори си позволи да се изхили!

Дядо Коледа се извърна побеснял, ръката му се пъхна под червената наметка и напипа дръжката на меча. Тя полегна удобно в ръката му, сякаш бе чакала само това от дълго, дълго време.

Фигурата се стрелна встрани, после рязко смени посоката и стоманената светкавица се озова почти до токата на колана му. Мечът на Дядо Коледа изхвръкна изпод червения плат и рязна бузата на нинджата. Онзи се дръпна, но бликна кръв и малко черно парцалче се развя, а плътта се бялна издайнически отдолу.

Дядо Коледа се спусна в контраатака и мечът му срещна острието на другия, а металът звънна в тишината на коледната нощ като весела камбанка. Ако не беше последвалото приплъзване, звукът наистина щеше да е ободряващ, но стържещите се едно в друго остриета накараха зъбите на двамата бойци да настръхнат, сякаш са захапали шоколад през станиола.

– Няма да ми се измъкнеш, Маклауд! – изръмжа маскираният и се хвърли отново напред, направи залъгващо движение и успя да промуши тялото на Дядо Коледа. Острието потъна в средата на торса му, малко встрани, но все пак достатъчно дълбоко. Дръпна рязко меча, за да разпори врага си и от закръгления корем се разхвърчаха парчета памук.

Докато зяпаше невярващ как вместо карантия от смешното червено облекло виси пухкав пълнеж, нинджата получи удар в рамото и ръката му увисна безполезна надолу. Погледът му се отмести към лицето на белобрадия старец и очите му потънаха в блесналите ириси. Някъде далеч в съзнанието му засвириха шотландски гайди, но мелодията бе тъжна и протяжна.

– Толкова векове се опитвам да правя само добрини и току дойде някой от вас да ми се пречка! – Гласът на Дядо Коледа бе суров и строг. – Намерил съм най-доброто, което може да прави един безсмъртен, а вие искате да вземете главата ми! И какво си въобразявате? След толкова години не ви ли омръзна всичко? Безкрайни битки, за да остане накрая само един!

Замахна рязко с меча и главата на маскирания му враг се търкулна по керемидите. Понечи да се прекатури през улука, но се задържа на ръба.

– Много сте ми интересни – допълни Дядо Коледа. – И като остане само един, какво ще прави? Ще се чуди, чуди – и накрая пак ще дойде на моята, – най-хубавото нещо на света е да радваш децата!

Той пооправи памука, който служеше да изглежда по-близо до представите на хората за благия старец, и прикрепи срязания плат с две безопасни игли. За тази вечер щеше да мине и така. Натика меча обратно в канията и изглади с длан гънките на наметката си. Добре бе подбрал червения плат. Спомни си за онази Коледа, в която нямаше толкова късмет и бяха успели да го ранят. Хлапетата не забелязаха нищо заради цвета на дрехите му. А огромната брада помогна да скрие болезнените гримаси, които, без да иска, правеше от време на време.

Докато трупът на безсмъртния избледняваше и се стапяше в тайнството на световете, а главата в улука все повече заприличваше на купчина мръсен сняг, Маклауд се върна при чувала и го надигна, за да продължи със заниманието си. Беше безсмъртен. Да, едно време го наричаха Маклауд, но знаеше, че накрая от всички безсмъртни винаги остава само един. Просто беше намерил начин това да е той.

Кой друг би останал от безсмъртните, ако не Дядо Коледа?

Реклами

ДРАКОНИТЕ КАТО ДОКАЗАТЕЛСТВО / Явор Цанев

– Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не препятствия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.

Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново… само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.

– Аз обаче ще го докажа! – заяви накрая пътешественикът, като не можа да измисли друго. Когато бродиш с дни сам по света, имаш нужда да поговориш, да поспориш, ако щеш – да се скараш с някой жив човек.

Ханджията го погледна изпод вежди, вдигна рамене в неопределен жест – нещо между „все тая“, „ти си знаеш“ и „що се занимаваш с глупости“. Посетителят се замисли, че май за първи път се случва някой да не желае да спори по темата. Огледа се отново, съвсем безцелно. Нищо интересно не се закачи за погледа му. Най-обикновена крайпътна странноприемница. Можеш да похапнеш, да пренощуваш, да пийнеш от виното.

– Значи и ти смяташ, че земята е кръгла? – попита.

– Че каква да е? – повдигна вежди в недоумение ханджията.

Направо имаше чувството, че се подиграва.

– А можеш ли да го докажеш? – премина в настъпление пътешественикът. Не можеше ей така да остави да омаловажат усилията и всичкия път, който бе изминал, за да докаже твърдението си.

– Мога, но защо е необходимо, то е ясно…

Посетителят за пореден път нямаше какво да каже. Чувстваше се като пълен глупак. Това изглежда беше някакъв кръчмарски номер. Какъв точно, още не разбираше.

– Виж… – започна той, но го прекъснаха.

– Изчакай още малко и доказателството само ще дойде – да го видиш с очите си – изтърси ханджията. След това се измъкна иззад тезгяха и се запъти към изхода. Посетителят проследи тромавата му походка, после едрото тяло се измъкна през вратата и отвън се чуха шумове.

Въпреки че все още се чувстваше глупаво, пътешественикът не се стърпя и доближи до прозореца. Видя ханджията да мъкне ведро с вода и да го излива в голяма опушена каца. Изглежда шумовете, които периодично се чуваха, бяха при ваденето на водата от кладенеца зад постройката. Дузина пъти ханджията прекоси видимата през прозореца част и изля ведрото в кацата. Пътешественикът я бе забелязал още при пристигането – стоеше, неясно защо, встрани и доста далеч от странноприемницата. Бе решил, че е там, за да подканя минаващите да опитат от виното. Сега разбираше, че служи за нещо друго.

Ханджията застана с ръце на кръста и се зазяпа в небето. Посетителят изчака малко, после сам излезе и се приближи. Вдигна поглед, но в първия момент не забеляза нищо. После, проследявайки посоката, в която гледаше другият, видя една малка точка, която доста бързо нарастваше. За няма и минута вече беше петно, което се движеше насам. След още малко, се различаваше и какво е. Погледна плахо към ханджията, но той явно въобще не се притесняваше, че към тях лети страховит дракон.

 

* * *

Драконът се спусна, разперил мощните си криле и тупна тежко до кацата, като вдигна обилно прахоляк. Заклати енергично глава към ханджията, а онзи се ухили, сякаш пред него не е огромно чудовище, а някакво пухкаво пале, което му се радва. Пътешественикът бе замръзнал и не смееше да помръдне. Само местеше очи от дракона към ханджията и обратно. Това тук не беше за вярване.

Огромното същество се надвеси над кацата, отвори зловещата си паст и я нагласи над отвора. После с ужасен звук направо вдиша водата, тя се надигна и се вля в устата му, забравила за съществуването на земното притегляне, а тежката каца дори се заклати, сякаш се кани да я последва.

– Ох, много бях ожаднял – проговори драконът и пътешественикът буквално падна по задник на земята.

Ханджията се разсмя и му подвикна:

– Нали искаше доказателство – ето ти, какво се уплаши…

– Аз ще опитам да дремна малко, преди да продължа – докато слънцето е високо горе – заяви драконът, без въобще да обръща внимание на уплашения човек.

– Добре, добре – усмихна му се ханджията, после протегна ръка да помогне на пътешественика да стане. Той беше пребледнял и очевидно още не можеше да повярва на очите си. И как да повярва, че драконът заобикаля страннопримницата и земята под тях  се разтърсва леко, когато поляга да дремне…

– Хайде, да се прибираме вътре – подкани го ханджията и го поведе, придържайки го над лакета, сякаш имаше опасност пак да тупне на земята.

– Какво беше това? – успя да попита все пак накрая пътешественикът, когато седна и допълниха чашата му с още вино.

– Дракон – простичко отговори ханджията и очите му се смееха. Личеше си, че искрено се забавлява.

– Видях, но…

– Всеки ден минава оттук, не се бой, нищо лошо няма да ни направи.

Пътешественикът отпи от виното. Още беше шокиран.

– Нали искаше доказателство? – очите на ханджията още се смееха.

– Не разбирам… – промълви посетителят.

– Сега ще ти разкажа. Накратко – този дракон е малко по-особен… Освен че може спокойно да разговаря с нас, има и друга особеност. Още от малък той има страх от тъмното.

Пътешественикът се задави и тупна чашата в тезгяха. Чак сълзи му избиха, а глътката вино премина мъчително. Нещо залепна дълбоко в гърлото му и не можеше да си поеме дъх. Едва когато месестата ръка на ханджията го потупа по гърба, успя да възстанови дишането си.

– Добре ли си?

– Как така страх от тъмното? – вместо отговор попита изуменият пътник.

– Така – страх, като при хората, но при драконите, както се вижда, всичко е в по-големи размери – ханджията се ухили отново. – Мога само да си представям колко по-голям  е страхът му от тъмното…

– Не разбирам… – промълви отново посетителят.

– Просто не може да остане на тъмно. Страх го е и това е.

– Ама как…

– Затова лети по цял ден – за да не залезе за него слънцето – тук спира и си почива, след час ще тръгне отново, а утре, по това време, пак ще се появи – просто лети на запад и не позволява на слънцето да се скрие и да го остави сам в мрака.

Пътешественикът стоеше смаян. Откакто бе влязъл тук, се чувстваше все по-глупаво и по-глупаво. Това беше някаква шега, но нали с очите си видя дракона? Ама че история!

– Ама как така… – опита да обобщи чутото и изведнъж му просветна.

Ханджията се усмихваше срещу него.

– Нали искаше доказателство – ето ти го!

– Ама това…

– Върви го питай, ако искаш, но аз не бих му пречил на дрямката – колкото и да е добър, сега е уморен и едва ли ще се радва да го разбудят.

Пътешественикът отказваше да възприеме чутото, но то все пак се наместваше внимателно в мислите му и той взе да осъзнава какво точно му говорят.

– Значи… лети по цял ден на  запад, изпреварва залеза и не дава на слънцето да се скрие…

Ханджията кимаше, ухилен до ушите.

– И на другия ден е пак тук?

– Можеш да останеш и сам да се увериш.

– Значи това, което се опитвам да направя аз от месеци, той го прави всеки ден? Идеята, която се опитвам да докажа, може да схване всеки, който просто отседне тук?

Не изглеждаше, че усмивката на ханджията може да се разтегли повече, но тя все пак го направи.

– Ама че работа… – пътешественикът заклати невярващо глава, но по-скоро защото не искаше да приеме, че е изминал напразно всичкия този път. Какъв смисъл има да продължава, след като доказателството дреме зад странноприемницата?

Изгълта на един дъх останалото в чашата и я тупна в тезгяха. Загледа се през прозореца натам, където щеше да залезе слънцето довечера.

– Земята винаги е била кръгла и не се е интересувала какво мислят за нея – подхвърли мъдро ханджията и му доля още вино.

~ ~ ~

Явор Цанев / HOME, SWEET HOME!

Колекия Дракус №6

Явор Цанев / HOME, SWEET HOME!

COVER-HOME-full-cover-2

Редактор: Кети Илиева

Предпечат и оформление: Явор Цанев

ISBN 978-954-8633-68-0

Цена: 10 лв.

Двадесет и два фантастични и фентъзи разказа, които ще Ви разходят из далечни светове или ще доведат тук, при нас, странни същества.
Минало, настояще, бъдеще и безвремие се сбират, за да разкрият приказни митове, забавни случки и кошмари, сънища и невероятни истории.
Част от разказите са заемали челни места в различни конкурси.

11954643_1103833462979191_721102796902808539_n

Колекция Дракус №6 се задава…

И така, вече е ясно, че №6 в Колекция Дракус

ще е сборник с фантастични и фентъзи разкази

от Явор Цанев, озаглавен HOME, SWEET HOME!

А ето и корицата:

COVER-HOME-front

Сборникът съдържа 22 разказа.

Очаквайте го до 5-ти септември!