Баба е Паяк – Нишки от Спомени
седнала в ъгъла тихо плете,
в малката кухня – Царство на Огъня
сенки танцуват по бледо лице…
– 1 –
Портичката глухо изскърца, когато мъжът я бутна с потна ръка и макар че този едва доловим звук нямаше как да бъде чут от бабата вътре в кирпичената къщурка, сърцето му подскочи бясно, а до слепоочията му сякаш се допряха двете половини на нажежено менгеме. Мъжът облиза ивичката пот, стекла се по горната му устна, и приведен, заситни към измазаната с глина стена, току под стъкленото око на тясното прозорче, което вече блестеше с мътна газена светлина.
Помисли си, че изминаването на тези няколко метра е най-рисковият момент, но даже и да го зърнеше, бабата едва ли щеше да има време да се подготви за отбрана. И да успееше да залости паянтовата врата, резето не би могло да спре сто килограмовото му тяло, а дори да се развикаше, дори и да се скъсаше от крещене, най-близкият жив човек – един спаружен старец – обитаваше подобна съборетина чак от отвъдната страна на баира, в тази забравена от Бога махала. Внимателно беше проучил всичко – почти цяло денонощие след бягството се луташе из пущинаците. Не чу бясно лаещи кучета, усетили киселата му миризма на уплашен див звяр, видя само по една проскубана козичка и по няколко още по-окаяно изглеждащи кокошки пред стопанските пристройки към къщичките на двете самотни души. Реши първо да се отбие при старата, а когато свърши там да навести и дъртия пръч.
Мъжът се потеше обилно като всеки човек с нечиста съвест, въпреки че температурата в отиващия си есенен ден беше паднала доста по-ниско от обичайното за сезона. Нямаше термометър, с който да я измери, но вкочаненото му тяло под мърлявия болничен халат не се нуждаеше от такъв, за да определи, че градусите се колебаят някъде около нулата или малко над нея.
Представи си как надига шише с домашна ракия, а течността като огнена змия пълзи във вътрешностите му и несъзнателно примлясна. Първата работа, която щеше да направи, като влезеше при бабата, беше да подири нещо за пиене. Не изпитваше глад, само неистова жажда за алкохол, въпреки че не беше слагал залък в уста от вчерашния постен болничен обяд, малко преди да избяга.
След като припадна в предварителния арест, където лежеше в очакване на вече не помнеше коя подред присъда, го приеха за наблюдение в неврологичното отделение на градската болница. Оставиха го в най-обикновена стая, не като ония в затворническите лазарети с масивни решетки по прозорците, откъдето нямаше измъкване. Фасулска работа се оказа да инсценира нов припадък – цаката беше наистина да си причини нараняванията, заблъска глава в металната табла на кревата, докато ситни капчици кръв се разпиляха по нея като макове от картина на импресионист и когато шашардисаното ченге, охраняващо пред вратата влетя вътре и се защура край него в очакване на някой от персонала, мъжът успя да го стисне за гушата със свободната си от белезницата ръка. Болницата беше разположена в покрайнините на градчето, през горичката, разпростряла се под прозореца на стаята, директно можеше да се излезе в планината.
Понатърти петите си при скока от втория етаж, но опадалите листа, натрупани като изгнил килим, все пак го предпазиха от по-тежки травми. Виеше му се и свят след поредното сътресение, ала както често обичаше да си повтаря – без болка няма наслада.
Не се съмняваше, че полицейски потери ще завардят пътищата и усилено ще го издирват, обаче планината беше голяма и щеше да му осигури достатъчно време да се позабавлява, преди да го заловят отново.
Такива мисли се въртяха в главата на мъжа, докато предпазливо натискаше старинната метална брава, за да провери дали е заключено. Някак не на място стоеше тя, с изящно извитото си, покрито от ръжда тяло, върху скованата от груби дъски врата. Езичето ѝ като змийски зъб се надигна от ложето си със злокобно стържещ звук и мъжът прекрачи в сумрачно помещение върху утъпкан пръстен под, по който хаотично бяха разхвърляни чергички. Цветовете им не можеха да се разпознаят на оскъдната светлина, процеждаща се от газената лампа. Тя беше сложена върху кръгла ниска масичка точно под прозореца, както мъжът беше забелязал отвън, а до нея нещо тумбесто, завито най-вероятно в бяла кърпа с червена шевица по ръба, но в момента изглеждаща мръсно сива, с индигово синкав шев, излъчваше аромат на прясно изпечена пита. От това ухание ноздрите му се раздвижиха като крилца на комар, а устата му се напълни със слюнка. Мъжът долови и някаква по-тежка сладникава миризма, която обаче не можа да разпознае. До стената срещу прозореца се обтягаше дървен одър, покрит с чергици, подобни на ония по пода. Две трикраки столчета, килнали се край масичката, завършваха спартанската мебелировка.
Основното помещение преминаваше в друго чрез късо коридорче, откъдето в момента се чуваше метално потракване на разместени гьозове, чаткащо прихлопване на маши, разбъркващи жарава, и нахлуваше приятна топлина.
Печка, най-вероятно „циганска любов“, предположи мъжът и с лека пружинираща походка на рис се запромъква натам.
По опушените стени на кухничката танцуваха сенки от уютно припукващия в печката огън, а тя наистина се оказа „циганска любов“. Бабата, приведена над нея, разбъркваше с груба дървена лъжица нещо (трици за кокошките, предположи мъжът), което вреше в голяма тенджера, придобила цвета на въглен от дългогодишната употреба. Въпреки че върху тялото ѝ имаше доста излишни килограми, движенията ѝ бяха учудващо леки – все едно паяк тъчеше мрежата си в ъгъла на прашно мазе, където времето е спряло завинаги. Мъжът не знаеше откъде му хрумна точно това сравнение, но едрият задник на старицата, под излъсканата от носене кафява пола, му заприлича именно на закръглено месесто коремче на гигантски паяк. До тенджерата весело бълбукаше боб в глинено гърненце и стомахът му изръмжа като задавена бензинова резачка.
В този миг бабата се обърна, а спокойните ѝ тъмни очи под забрадката с цвят като на полата останаха същите, без никакъв белег на уплаха. Това учуди мъжа, дори го подразни малко – той обичаше страха на жертвите си, поглъщаше го като лепкав сок, който опиваше ума му така както дори най-лютата домошарка не можеше. Напротив, сам усети едно гъделичкане, много подобно на страх, да се заражда в областта на слънчевия му сплит – не обичайната нервност, съпровождаща набезите му, а точно страх, което допълнително засили раздразнението му. Защото дългият затворнически стаж го беше научил, че страхът е пагубен в джунглата, наречена Живот.
Бавно бръкна в джоба на болничния халат и напипа хладната дръжка на пистолета Макаров, който беше присвоил от ченгето по време на бягството си. Реши все пак поне за момента да не го вади на показ – щеше да изглежда като признак на слабост, а той – сто килограмовият дангалак нямаше намерение да показва такава пред дъртата дебелана. Заложи на дълго упражнявания ококорен поглед и още по-обиграния скърцащ полушепот, който винаги докарваше до ужас жертвите му:
– Ха си гънкнала, ха ти прерязах гърлото!
Бабата продължи да го изучава, все така невъзмутима, с дървената лъжица в месестата си ръка, стори му се даже, че в ъгълчето на устните ѝ се появи зачатък на усмивка, но изчезна почти веднага – досущ резка, издълбана с клечка в пясъка на морски плаж и след секунда отмита от пенеста вълна. После очите ѝ сякаш се напълниха с мрак, а тревожното гъделичкане, което беше усетил в предишното помещение, се засили.
– Не ми говори тъй, момче, имай срам от годините ми! – гласът ѝ се оказа изключително напевен. – Още сутринта те видях да обикаляш тъдява като лисугер около курник! Може да съм стара, но очите ми не са за изхвърляне, с годините започнаха да виждат дори по-добре в далечината! Не ме интересува от кой бягаш и защо си се запилял из нашите пущинаци! Мога да ти предложа единствено храна, пари нямам, пенсийката ми отиде за илачи и продукти за зимнинка!
Мъжът се ухили нервно.
„Можеш да ми предложиш и друго нещо освен храна или пари, бабишкеро!“, искаше му се да ѝ каже. „Вярно е, твърде старичка и разплута си за моя вкус, но на харизания кон…“
Ала прогони тези мисли от главата си и гласно попита:
– Ракия имаш ли ?
Какво пък, щеше да разнообрази играта, като в началото си поиграе на Кроткия Гостенин. Това можеше да увеличи удоволствието по-късно.
– И ракия ще се намери, момче…
– 2 –
Меките залъци от питката, върху които мъжът намачкваше подлютено козе сирене, заизчезваха в устата му с плашеща бързина. Пръски боб чорба се стичаха по четинестите му бузи, докато шумно сърбаше, а адамовата му ябълка подскачаше като ударена билярдна топка. От време на време прокарваше с по някоя глътка от едно прашасало лимонадено шише и силната ракия превръщаше дъха му в огнено дихание на дракон.
Бабата го гледаше, приседнала до него на трикракото столче, учудващо издържало тежестта ѝ, и нареждаше:
– Яж момче, яж да събереш силици… ще ти трябват… хапни си и туршийка… хубавка е, парена… яж, момче… и се готви за болката…. много болка съм ти приготвила…
– Как… – мъжът се задави посред хапката и мъчително се закашля. Очите му почти изхвръкнаха от орбитите, но това не беше погледът на закоравелия рецидивист, който безотказно хипнотизираше жертвите му.
Сторило ли му се бе или бабата наистина изрече последните думи. Все още кашлящ, с хвърчаща от устата му храна и поаленели страни, мъжът се опита да надникне зад спокойния, изучаващ го поглед и пак видя едва загатнатия влудяващ намек за веселост, който преди малко го беше учудил и (защо да се лъже) уплашил.
Изведнъж чертите на старческото лице се разлюляха, сякаш отразени във водите на спокойно езеро, раздвижени от моментен порив на вятъра, а в носа му като тежък облак нахлу оная странната сладникава миризма.
Бледият, подобен на тесто овал под забрадката се покри с мъхеста кафеникава козина, двете тъмни очи се умножиха до осем с кобалтово син цвят и се наредиха в полукръг. Бузите се разтеглиха до чифт клюновидно извити челюсти, върху които седефено блеснаха дребни остри зъбчета.
Мъжът изкрещя, изпускайки лимонаденото шише. То тупна с глух звук на пода, който се сля с плющящия съсък на белезникавата струйка, изхвърчала в същия миг от уродливата паст на кошмарното създание. Течността го уцели в основата на носа, разпръсна се като фин аерозол, микроскопични капчици попаднаха и върху роговиците му. Поразените тъкани засъскаха, сякаш заляти с киселина, а мъжът захлупи с шепи лицето си и нададе вой. Не беше предполагал, че на този свят може да има такава болка. Оная, която изпита, когато стомашната му язва се спука на осемнадесет, беше като леко пошляпване с обтегната ластичка, в сравнение с тази.
– Глупаво момче! – звънкият глас на бабата/Създанието нахлу някъде от далечината и проби през истеричните му писъци. – Не се влиза така в дома на Омайница…
– 3 –
…оплетен в сребристи нишки, ефирни като лунна светлина, лепкави като захарен памук, здрави като стоманени въжета, мъжът е изгубил представа за времето. Не знае дали са изминали секунди/минути/часове/дни/години/векове… това вече няма значение. Не вижда – обгорените му очи са споени с гурелив клей – но усеща движенията на Създанието, обикалящо в кръг около него. Създанието продължава да вае скулптурата си от човешка плът и магическа коприна. Всеки допир дарява мъжа с болка толкова ужасна, че той се моли сърцето му да спре, за да прекъсне агонията.
– Времето е Отровен Паяк, който тъче Мрежата на Забравата пред Входа на Пещерата на Спомените! – не би трябвало да чува тези думи, просто защото Създанието едва ли има говорен апарат, с който да ги оформи, но те се разливат с кънтене в главата му като тревожен камбанен звън. – Споменът е Муха, която рано или късно бива принесена в Жертва на Паякът Време.
„Аз не съм Муха!“, иска му се да изкрещи. Винаги е гледал на себе си като на Оса. Осата е изящно и опасно създание. Осата парализира с отровата си. Осата може да ужили многократно и след това няма да умре безпомощно като нещастната пчела. Осата не се страхува от паяка, напротив, даже паякът може да се превърне в храна за Осата.
Мъжът е раздал много отрова през годините. Научил се е да забива жилото си безпощадно и да преживява от чуждото страдание. Сега се е озовал на мястото на жертвите си в лапите на хищник, по-страшен и по-коварен от него, и осъзнава, че няма измъкване…
…усеща различно докосване, сякаш Създанието погалва клепачите му с мъхестото си пипало. Сълзенето и паренето изчезват, мъжът отново може да вижда. Болката, изпепеляваща всяка частица от тялото му, също се отдръпва.
Пред погледа му изплува спокойното лице на старицата. Трикракото столче скърца под пищната ѝ плът, но геройски удържа. Мъжът се опитва да протегне ръка, да стисне тлъстата гуша, както е направил с ченгето в болничната стая, но не успява да помръдне.
– Много чернилка има в душата ти, момче – проговаря бабата – и много ще страдаш поради тая причина. Кажи ми, още ли не разбираш?
В този момент мъжът…
…разбира, че познава това лице – вярно, не толкова натежало и пухкаво, обаче тъмните очи, трапчинките на бузите, контурите на носа… са същите… Умът му премахва следите, причинени от възрастта, все едно изработва мисловен фоторобот и той вижда лицето на малкото момиченце, което подмами, отвлече и удуши преди шест години, през един от кратките си престои навън от затвора.
Голяма пушилка се вдига тогава, месеци наред медиите тръбят за изчезването на детето, постепенно обаче случаят утихва и потъва в забрава. Полицията на практика е с вързани ръце, не знае дали става въпрос за отвличане или убийство, защото така и не намира телцето, което мъжът е скрил в една стара канализационна тръба. Нито една следа не води към него – преди да го убие, той не е познавал момиченцето, избрал го е случайно, просто моментна прищявка. След това извършва нещо дребно, заради което отново го тикват вътре и се измъква сух.
Тази най-строго пазена тайна е оставил в едно мрачно ъгълче на разума си и никога на никой не я е откривал. Направи ли го е все едно да подпише смъртната си присъда – в затвора убийците на деца не преживяват дълго.
– Вече си разбрал – изрича старицата. – Дъщеря ми, майката на малката, се самоуби преди две години, мъката я съсипа. Усещаше, че детенцето ѝ е мъртво, въпреки че полицаите не изключваха и възможността да е отведено в чужбина. Няма труп, няма убийство, нали така? Аз, обаче знаех – видях те в очите на внученцето ми, когато го удуши… То имаше Дарбата, готвех се да му предам уменията си, щерката така и не успя да ги прихване, а ти разруши всичко… Ти ми отне двете най-скъпи същества на тоя свят… Много усилия положих да вляза в дирите ти…
Мъжът слуша и осъзнава, че бягството му от болницата бе станало твърде лесно – успя като на шега, после краката му сякаш сами го бяха довели до тая останка от някогашно планинско село.
Паякът коварно е тъкал мрежата си, а Осата самонадеяно и глупаво най-накрая се беше хванала в нея…
Докато бабата говори, чертите ѝ отново започнат да се размиват.
Паякът бавно се показва от сенките.
Мъжът започва да крещи.
Болката го обгръща и нищо друго вече няма значение…
~ ~ ~
Разказът е награждаван в конкурс на списание Дракус.
Dracus magazine 