– Разбира се, че е кръгла! – заяви ханджията и пътешественикът за малко да се задави с виното. Беше вървял месеци, преодолял бе какви ли не препятствия, на няколко пъти животът му бе висял на косъм, а сега този червенобузест и тромав кръчмар, който едва ли бе мръднал от тезгяха през последните години, му изтърсва това. И то с такъв нетърпящ възражение тон, че удоволствието от чаша вино след усилен ден да се изгуби напълно.
Повъртя чашата в ръка, поозърна се, колкото да допълни впечатленията си от празното крайпътно ханче, и пак се взря в съдържателя. Обикновено, когато кажеше на някого, че е тръгнал да обикаля света, за да докаже, че земята е кръгла, реакциите бяха съвсем други. В най-добрия случай замислено го слушаха, но обикновено започваха да спорят, отхвърляха напълно възможността това да е така и цъкаха, поклащайки глави в оценка на идеята му, че ако върви всеки ден към залеза, накрая ще се озове в началото на пътя си. Всички вярваха, че има край на света, че някъде там има скален ръб и пропаст в нищото, където пропада слънцето. Той се впускаше в обяснения, как слънцето си е едно и също, нощем не го виждаме, защото е от другата страна на земята, а сутрин изгрява от противоположната посока и си е същото старо слънце, а не ново… само е обиколило земята, защото тя е кръгла. А сега той се е захванал да я обиколи, да извърви пътя на слънцето, макар и с бавния човешки ход, за да докаже това.
– Аз обаче ще го докажа! – заяви накрая пътешественикът, като не можа да измисли друго. Когато бродиш с дни сам по света, имаш нужда да поговориш, да поспориш, ако щеш – да се скараш с някой жив човек.
Ханджията го погледна изпод вежди, вдигна рамене в неопределен жест – нещо между „все тая“, „ти си знаеш“ и „що се занимаваш с глупости“. Посетителят се замисли, че май за първи път се случва някой да не желае да спори по темата. Огледа се отново, съвсем безцелно. Нищо интересно не се закачи за погледа му. Най-обикновена крайпътна странноприемница. Можеш да похапнеш, да пренощуваш, да пийнеш от виното.
– Значи и ти смяташ, че земята е кръгла? – попита.
– Че каква да е? – повдигна вежди в недоумение ханджията.
Направо имаше чувството, че се подиграва.
– А можеш ли да го докажеш? – премина в настъпление пътешественикът. Не можеше ей така да остави да омаловажат усилията и всичкия път, който бе изминал, за да докаже твърдението си.
– Мога, но защо е необходимо, то е ясно…
Посетителят за пореден път нямаше какво да каже. Чувстваше се като пълен глупак. Това изглежда беше някакъв кръчмарски номер. Какъв точно, още не разбираше.
– Виж… – започна той, но го прекъснаха.
– Изчакай още малко и доказателството само ще дойде – да го видиш с очите си – изтърси ханджията. След това се измъкна иззад тезгяха и се запъти към изхода. Посетителят проследи тромавата му походка, после едрото тяло се измъкна през вратата и отвън се чуха шумове.
Въпреки че все още се чувстваше глупаво, пътешественикът не се стърпя и доближи до прозореца. Видя ханджията да мъкне ведро с вода и да го излива в голяма опушена каца. Изглежда шумовете, които периодично се чуваха, бяха при ваденето на водата от кладенеца зад постройката. Дузина пъти ханджията прекоси видимата през прозореца част и изля ведрото в кацата. Пътешественикът я бе забелязал още при пристигането – стоеше, неясно защо, встрани и доста далеч от странноприемницата. Бе решил, че е там, за да подканя минаващите да опитат от виното. Сега разбираше, че служи за нещо друго.
Ханджията застана с ръце на кръста и се зазяпа в небето. Посетителят изчака малко, после сам излезе и се приближи. Вдигна поглед, но в първия момент не забеляза нищо. После, проследявайки посоката, в която гледаше другият, видя една малка точка, която доста бързо нарастваше. За няма и минута вече беше петно, което се движеше насам. След още малко, се различаваше и какво е. Погледна плахо към ханджията, но той явно въобще не се притесняваше, че към тях лети страховит дракон.
* * *
Драконът се спусна, разперил мощните си криле и тупна тежко до кацата, като вдигна обилно прахоляк. Заклати енергично глава към ханджията, а онзи се ухили, сякаш пред него не е огромно чудовище, а някакво пухкаво пале, което му се радва. Пътешественикът бе замръзнал и не смееше да помръдне. Само местеше очи от дракона към ханджията и обратно. Това тук не беше за вярване.
Огромното същество се надвеси над кацата, отвори зловещата си паст и я нагласи над отвора. После с ужасен звук направо вдиша водата, тя се надигна и се вля в устата му, забравила за съществуването на земното притегляне, а тежката каца дори се заклати, сякаш се кани да я последва.
– Ох, много бях ожаднял – проговори драконът и пътешественикът буквално падна по задник на земята.
Ханджията се разсмя и му подвикна:
– Нали искаше доказателство – ето ти, какво се уплаши…
– Аз ще опитам да дремна малко, преди да продължа – докато слънцето е високо горе – заяви драконът, без въобще да обръща внимание на уплашения човек.
– Добре, добре – усмихна му се ханджията, после протегна ръка да помогне на пътешественика да стане. Той беше пребледнял и очевидно още не можеше да повярва на очите си. И как да повярва, че драконът заобикаля страннопримницата и земята под тях се разтърсва леко, когато поляга да дремне…
– Хайде, да се прибираме вътре – подкани го ханджията и го поведе, придържайки го над лакета, сякаш имаше опасност пак да тупне на земята.
– Какво беше това? – успя да попита все пак накрая пътешественикът, когато седна и допълниха чашата му с още вино.
– Дракон – простичко отговори ханджията и очите му се смееха. Личеше си, че искрено се забавлява.
– Видях, но…
– Всеки ден минава оттук, не се бой, нищо лошо няма да ни направи.
Пътешественикът отпи от виното. Още беше шокиран.
– Нали искаше доказателство? – очите на ханджията още се смееха.
– Не разбирам… – промълви посетителят.
– Сега ще ти разкажа. Накратко – този дракон е малко по-особен… Освен че може спокойно да разговаря с нас, има и друга особеност. Още от малък той има страх от тъмното.
Пътешественикът се задави и тупна чашата в тезгяха. Чак сълзи му избиха, а глътката вино премина мъчително. Нещо залепна дълбоко в гърлото му и не можеше да си поеме дъх. Едва когато месестата ръка на ханджията го потупа по гърба, успя да възстанови дишането си.
– Добре ли си?
– Как така страх от тъмното? – вместо отговор попита изуменият пътник.
– Така – страх, като при хората, но при драконите, както се вижда, всичко е в по-големи размери – ханджията се ухили отново. – Мога само да си представям колко по-голям е страхът му от тъмното…
– Не разбирам… – промълви отново посетителят.
– Просто не може да остане на тъмно. Страх го е и това е.
– Ама как…
– Затова лети по цял ден – за да не залезе за него слънцето – тук спира и си почива, след час ще тръгне отново, а утре, по това време, пак ще се появи – просто лети на запад и не позволява на слънцето да се скрие и да го остави сам в мрака.
Пътешественикът стоеше смаян. Откакто бе влязъл тук, се чувстваше все по-глупаво и по-глупаво. Това беше някаква шега, но нали с очите си видя дракона? Ама че история!
– Ама как така… – опита да обобщи чутото и изведнъж му просветна.
Ханджията се усмихваше срещу него.
– Нали искаше доказателство – ето ти го!
– Ама това…
– Върви го питай, ако искаш, но аз не бих му пречил на дрямката – колкото и да е добър, сега е уморен и едва ли ще се радва да го разбудят.
Пътешественикът отказваше да възприеме чутото, но то все пак се наместваше внимателно в мислите му и той взе да осъзнава какво точно му говорят.
– Значи… лети по цял ден на запад, изпреварва залеза и не дава на слънцето да се скрие…
Ханджията кимаше, ухилен до ушите.
– И на другия ден е пак тук?
– Можеш да останеш и сам да се увериш.
– Значи това, което се опитвам да направя аз от месеци, той го прави всеки ден? Идеята, която се опитвам да докажа, може да схване всеки, който просто отседне тук?
Не изглеждаше, че усмивката на ханджията може да се разтегли повече, но тя все пак го направи.
– Ама че работа… – пътешественикът заклати невярващо глава, но по-скоро защото не искаше да приеме, че е изминал напразно всичкия този път. Какъв смисъл има да продължава, след като доказателството дреме зад странноприемницата?
Изгълта на един дъх останалото в чашата и я тупна в тезгяха. Загледа се през прозореца натам, където щеше да залезе слънцето довечера.
– Земята винаги е била кръгла и не се е интересувала какво мислят за нея – подхвърли мъдро ханджията и му доля още вино.
~ ~ ~
Dracus magazine 